Снегът заваля. Снежинките леко и плавно се сипеха от небето. Покриваха всичко. А света ставаше по-бял и по-чист. Въпреки праха на големия град със снега София определено се освежи. Той не спря хората да излизат за малко, но ги накара да ползват повече градския транспорт, с което се подобри въздуха. Въпреки комините, които все повече и повече бълваха черен дим и пушек, със снега чистотата се усещаше. Студеният въздух бе приятен и чист. Утре вечер бе Бъдни вечер, и хората въпреки снега пъплеха напред, назад. Избираха подаръци, пазаруваха храна. Това бе празника, който всички обичаха. Но той не значеше нищо за малкия Тошко. За него беше поредния ден. Той стана от леглото си в студената си стая. Прозя се шумно, а от устата му излизаше студена пара. Облече се дебело със стария си извехтял зелен пуловер и скъсаните дънки. Отиде до прозореца видя снежинките как валят. През отражението на стъклото се видя малката му плаха усмивка. Погледна будилника си стар и вехт може би принадлежал на баба му, в чийто апартамент живееха днес. Той показваше 8:15 часа. Момчето изтича през врата и нахълта в кухнята. Въпреки, че бе само на 10 годинки, разбираше много неща. Знаеше, че е време за лекарствата на майка си. Той се покатери на кухненския плот, отвори шкафа за лекарствата и взе правилните. Отброи две хапчета. После взе специалните витамини, от тях отброи три и ги върна на мястото им. Слезе внимателно от плота пусна чешмата, изчака водата да се отточи малко и наля една чаша вода. После стискайки в едната шепичка лекарствата, а в другата държейки чашата с вода влезе в стаята на майка си. Тя лежеше на спалня персон и половина. Бе завита с юрган. Върху оплешивялата и коса имаше вързана кърпа за бърсане на глава. Миглите и веждите и ги нямаше. В стаята беше ужасно студено. Той остави водата на нощното шкафче. Бутна майка си, тя го погледна с размазан поглед. После му се усмихна. Той и подаде лекарствата. Тя, леко се надигна и ги пое в устата си всичките. Опита се да стигне чашата и Тошко кавалерски и я подаде. Тя се усмихна. Отпи голяма глътка и преглътна. После силно се за кашля, но се спря по средата и преглътна. Тошко взе чашата и се върна в кухнята. Изплакна я, след което я остави на сушилника за съдове. Отвори хладилника. Хладилника беше почти празен. Имаше две кисели млека, малко парче сирене и една тарелка с десет яйца. Той отвори едното кисело мляко отсипа малко в една чаша за чай. После го пъхна в микровълновата за малко. Тя почна да върти чашата с млякото. След малко той ръчно я изключи. Леко докосна с пръст млякото. Видя, че е добре. После скочи пак на плота. Отвори шкафа до този с лекарствата. Шкафа бе празен, имаше само един пакет с бисквити. Той беше отворен. Когато Тошко го взе няколко бисквити паднаха на земята. Той скочи бързо от плота взе ги и ги издуха бързо, бързо с уста. После ги сложи в чашата с кисело мляко, добави още от пакета и заедно с една лъжица се върна в стаята на майка си.

- Мамо, закуската. – каза той. Тя леко се надигна. Той остави

чашата на нощното шкафче и, ѝ оправи възглавницата. Тя го помилва по главата и едвам прошепна:

- Милото ми, голямо момче…- той и подаде чашата. Тя почна бавно да преглъща бисквитите. Изяде половината и остави чашата на нощното шкафче. После бавно се плъзна надолу в леглото и тръгна да затваря очи. Но се сети нещо докато Тошко леко и нежно пак и нагласяше възглавницата.

- Ти хапна ли нещо? – каза тихо с пресипнал гласец майка му. А той поклати одобрително глава. Излъга я, за да не се притеснява. Но в този момент, коремчето му закъркори от глад. Той го притисна, за да не се чува, но майка му вече бе разбрала.

- Защо ме излъга? Не трябва да правиш така! – опита се да му повиши тон тя, но за съжаление не можа. А той сведе глава виновно. Тя му нареди: – Отиди да си направиш нещо за ядене, хайде! – но той стоеше с наведена глава. Не знаеше как да каже на майка си, че хладилника е празен. Не искаше да я плаши, че в хладилника имаше 10 яйца и кофичка и половина кисело мляко, но тя разбра.

- Няма нищо за ядене, нали? – той направи тъжна физиономия. – Трябва да стана да напазарувам. -тя тръгна да се изправя. Но той я спря.

- Аз ще отида! – каза Тошко и взе дамската и чанта, която бе

оставена в гардероба. Тя я взе и го изгледа тъжно. И каза пак така тихо и плахо:

- Ще можеш ли? – Тошко поклати одобрително глава. После

се усмихна. Тя извади портмонето си, но в него нямаше пари. Извади дебитната си карта. После извади тефтерчето си и записа кода на картата. Откъсна листчето и му го подаде.

- Нямам пари. Това е картата с нея ще платиш продуктите на

касата в Супера. Това е кода за нея. Моля те, не го губи! – той изслуша внимателно инструкциите на майка си. Тя му даде и друго листче. На него беше записала продуктите, които трябваше да купи. Той го погледна и се усмихна, защото прочете последния ред от списъка: „ … и нещо сладичко по избор за теб!“

Детето изтича в коридора и си облече якето, прибра всичко в скрития си вътрешен джоб. Днес трябваше да ходи и на училище, но реши да не го прави. Майка му беше по-важна. Сложи си часовника на баща си. Той бе починал преди две години, бутнат от автомобил на автобусна спирка. Когато излизаше винаги си го слагаше. По този начин сякаш баща му беше до него. Поне той вярваше в това. Върна се в спалнята, а майка му вече се беше унесла в сън. Той я целуна по бузката и тихо затвори врата. Бързичко

нахлузи зимните си апрески. Те бяха от миналата година и въпреки, че леко му стискаха той си ги носеше. Заключи врата и се затича по стълбите на долу. Стигна до долния етаж и се сети, че няма шапка и ръкавици. Върна се и когато вече бе добре екипиран за времето навън отново заключи вратата и затича по стълбите надолу. Супера беше на няколко минути път от техния блок. Супера представляваше голяма верига за хранителни и не хранителни продукти с множество магазини в цялата страна. Тошко погледна часовника на баща си – стар Касио с електронен дисплей. Часовника бе подарък на дядо му от един бивш негов колега виетнамец, с който заедно са работели. По-късно той го бе подарил на сина си, а сега Тошко бе горд собственик на този електронен часовник. Часовника показваше 10:12 минути. Той въздъхна като възрастен и влезе в магазина. Синьото му яке беше доста захабено вече, но той нямаше друго. Свали си плетената синя шапка и я прибра в единия от външните джобове на якето. Там сложи и ръкавиците. Взе си кошничка и тръгна из рафтовете. Извади списъка и тръгна из рафтовете. Най-отгоре пишеше „хляб“. Той погледна десетината видове хляб. Леко се почеса по главата, после взе един от най-евтините предлагани и погледна срока на годност. Видя, че е до следващата седмица и го сложи в кошницата. Пак извади списъка и продължи към плодовете. Взе няколко мандарини в едно пликче и ги сложи в кошницата. После ябълки и банани. След тях отиде при колбасите. Взе и бисквити. При млеката отново се забави, защото гледаше и срока на годност и това дали е правилната кофичка. Тъй като евтините млека бяха с еднаква опаковка, но с различен процент масленост, а искаше точно това с червения етикет. Когато напълни кошницата се отправи към касата. Реши, че по-малко проблеми ще има на бързите каси. Там нямаше касиерка, а и се плащаше с карта.  Преди това отиде да си премери плодовете, защото го изискваха. После погледна списъка, да той беше забравил за последното от неговия списък, но реши, че ще го изпълни другия път. Погледна часовника, часът беше вече почти 11. Видя, че една бърза каса се освободи. Кошницата му тежеше. Той подреди продуктите в единия край на касовата везна. После натисна надигайки се на пръсти виртуалния бутон “Play” на сензорния екран. Набързо маркира продуктите и ги подреди от другата страна на касовата везна. В този момент на екрана се показа “Error”. Той взе да се върти. Определено му стана топло. Почервеня. Какво бе объркал? Погледна продуктите нямаше алкохол. И все пак самата каса искаше да повика сътрудник. Той натисна бутона “Back“ и повтори процеса по завършване, но на екрана отново се показа надписа за грешка “Error”. Той се почеса по главата. След малко дойде една сътрудничка да види какво прави това одърпано дете на бързата каса само. Тя му се усмихна:

 -   Здравей, къде са родителите ти? – Тошко я погледна засрамено. Почна да мига на пресекулки.

 - Мама е в нас, и е болна.  – сведе глава детето. 

 - А татко ти? – настоя сътрудничката.

 - Него го бутна кола, и полицията пусна извършителя. – каза директно Тошко.

 - Искаш да кажеш, че си самичък? – сътрудничката беше объркана. Не и се бе случвало малко дете да пазарува само. Тя извади радиостанцията си и се обади на някой, а Тошко стоеше мирно. В главата му беше само, че трябва да се прибере в 12 часа, за да даде лекарствата на майка си. Имаше още време. След малко дойде един възрастен господин с униформа, явно беше охранител. Той му се представи: 

 - Аз съм чичко Петко от охраната на магазина. Ще дойдеш ли с мен, за да намерим родителите ти?

 - Но … - възрази Тошко. – Аз трябва да се прибера при мама. Тя е болна.

 - Добре, ела с мен. – чичо Петко го дръпна за ръката и го повлече към стаята на охраната.

 - Но аз не съм си платил още… - продължаваше да протестира Тошко.

 - Ще си платиш, като намерим майка ти. – чичко Петко отново го задърпа. Отидоха в една много топла и също много тясна стая пълна с монитори, на които се показваха различни райони от магазина. Чичкото от охраната на магазина му нареди да седне на един стар и лекьосан диван. Детето се подчини. Седна и се огледа тъжно, а от главичката му се стичаше пот. Чичко Петко се обади по телефона. Разговора, който той проведе не се хареса на Тошко, защото разбра, че до един час ще дойдат от полицията да го вземат. Коремчето му къркореше от глад. Той разкопча и свали якето си, а охранителят седна на един офис стол и се обърна към него:

 - Как се казваш, чичово?

 - Аз съм Тошко. – подаде му ръчичка детето. А възрастния охранител я пое с усмивка и Тошко видя жълтите му зъби в устата.

 - На колко годинки си, Тошко? – продължи разпита любезно Петко.

 - Вече съм на десет години навършени и четири месеца. – отговори гордо Тошко. 

 - Имаш ли телефона на майка си? – попита отново охранителя. Момчето поклати отрицателно глава. А чичкото продължи: - Къде е тя сега? 

 - У нас! – беше категоричен Тошко.  – Почива си, защото е болна.

 - Какво и е? – попита загрижено Петко. 

 - От една година е така, не е добре. – сви рамене Тошко. - Давам и лекарства сутрин в 8:15, сега в 12:15, после пак в … 

 -И кой се грижи за теб? – прекъсна го охранителя. А той пак вдигна рамене сякаш не разбира въпроса, погледна часовника си и се притесни: 

 - Аз трябва да вървя.  – Тошко облече якето и се запъти да си върви. 

 - Чакай, къде тръгна? – спря го с ръка чичко Петко. – Седни да поговорим още малко! 

 - Вие не разбирате! Време е за лекарството на мама! – тросна се сърдито Тошко. 

 - Не мога да те пусна сам в снега. – Петко го настани отново на дивана. – Постой с мен!

Това ядоса Тошко и той се шмугна покрай възрастния човек и се запъти към вратата. Охранителят го хвана за качулката и го придърпа към дивана. Детето взе да пищи. 

 - Мама трябва да си пие хапчетата! – извика той. Закачения за стената фирмен часовник показваше, че е 11:48. 

 - Ей, детенце, стига си лъгало! Седни и се отпусни! – кресна му охранителя. После смекчи тона: - Искаш ли чай? 

 - Не, искам да ме пуснете! - Отново се опита да се измъкне от хватката му Тошко. На вратата се почука. 

 - Стой мирен! – нареди чичо Петко. Стана от стола и отвори врата. На врата стоеше дебел полицай, с огромно шкембе, захапал клечка за зъби: 

 - Ъъъ, такова аз съм за детето. Полицай Йордан Донков съм. – измънка ченгето, като много неприлично взе да си рови с клечката между зъбите. 

 - Да, заповядайте полицай. Аз съм Петко Джуров, а това е Тошко. Нищо друго не казва! 

 - Хм, ще я видим ние тая работа. – полицая си облиза клечката за зъби и отново я постави в устата си. След което се обърна към хлапето: 

- Ей, сополанко, как си? Тръгваме към участъка!

- Вие всички не разбирате! – направи пореден опит хлапето да обясни ситуацията. - Аз трябва да отида до вкъщи да дам лекарствата на мама, тя е много болна! 

- Така ли? И в коя болница е? – полицая клекна пред него, а дъхът му на чесан едва не задави Тошко. 

- Не, тя не е в болница. Нямаме пари и си е в нас. 

- А къде живееш? – попита полицая. 

- Тук през два блока. Ако искате ще ви покажа. – детето се оживи и слезе от дивана. Може би някой наистина искаше да му помогне. Дебелият полицай му подаде ръка. Сбогуваха се с чичко Петко, който беше изключително щастлив, че се беше отървал от този проблем. Дебелакът и Тошко излязоха от Супера и се насочиха към патрулката. Пред нея една млада полицайка разговаряше по телефона. Видя ги, че се задават и затвори телефона. 

 - Това ли е хлапето? – поде тя. 

 - Да, сигурно е от някой дом. – дебелият полицай не осъзнаваше, че говори пред детето. – Твърди, че живее наблизо.    - Да, ей онзи блок, на седмия етаж сме. – Тошко посочи един стар панелен блок. 

 - Ами да го закараме. - каза практично полицайката. - Няма какво да го мъкнем до районното и да се чудим на коя институция да звъним.  

 - Така ще сторим. -полицаят се качи на шофьорското място. Младата полицайка му подаде ръка:

 - Аз съм Мила. Ами ти как се казваш? 

 - Аз съм Тошко, но трябва да побързаме.  – той вече се тресеше от притеснение. - Сега е 12 часа, а мама трябва да си пие лекарството! 

Младата полицайка му отвори врата и той влезе в колата. На седалката до него бяха закопчали за дръжката на врата един възрастен господин. Той му се ухили с беззъбата си физиономия. Имаше изкуствена бяла брада и бяла перука. Беше облечен в костюм на ония измислен дядо, дето уж носеше подаръци на Тошко като малък в детската градина. Но после се оказа, че бил портиера, а подаръците му ги купували мама и тате. Колата потегли. 

 - Здравей, - започна закопчания. - Ти кой си? 

 - Аз съм Тошко.  – каза тъжно детето, защото искаше да побързат времето за лекарството беше наближило. Снежинките продължаваха да си валят навън. Снегът се трупаше, а полицейската кола потегли към блока на Тошко.  - Какво искаш за Коледа, хлапе? – попита арестантът. 

 - Искам, ама много искам мама да се оправи! Нищо друго! – той се разплака. И продължи през сълзи: - Защото е много трудно да си голям, когато си само на десет годинки! Никой не те слуша! 

 - Ще ти помогна хлапе, спокойно! – опита се да го успокои предрешения арестант. 

 - Ей, не лъжи хлапето! – удари по преградата дебелото ченге. Но младата полицайка Мила го скастри: 

 - Дака, плашиш детето! – после се обърна към момченцето. – Сега ни кажи кой е входа ти и аз ще се кача с теб да си поговоря с майка ти. 

 - Ние сме втори вход, на седмия етаж. – продължаваше да хлипа Тошко. 

 - Малкия! – прошепна му отново задържания. – Аз съм дядо Коледа, и ще ти помогна. Повярвай!

Тошко отдавна бе забравил, какво е да вярваш в приказни герои, но от любезност през сълзи поклати глава. 

 - Ей, малкия това ли е твоя вход? – полицайката попита мило. Тошко кимна.  – Тогава слизаме, нали? – те спряха. Мила слезе от колата и отвори вратата на патрулката. Тошко излезе от колата и се обърна към арестанта: 

 - Довиждане господине. Дано и теб те закарат у дома. – той му помаха и като, че ли видя очите да арестанта да просветват, но на светло нямаше как да е сигурен. 

 - Вярвай, дете… - каза предрешения арестант преди да му тръшнат вратата. Полицайката му подаде ръка и Тошко я пое.

Влязоха във входа. И полицайката тръгна към асансьора, но Тошко я дръпна. 

 - Трябва да се качим по стълбите, че не сме плащали входната такса от 10 месеца. 

 - Спокойно Тошко, днес си с полицейски правомощия. – Мила му разроши леко заснежената косица от снега навън. Тошко се опули и загледа важно.

Когато стигнаха горе, той отключи врата и си събу апреските пред врата. Полицайката влезе, а от вътре я лъхна силна миризма на застояло. След малко момчето се появи от кухнята с чаша вода в ръка и държейки нещо в другата. Тя го последва в стаята на майка му. 

 - Божичко… - възкликна полицайката. В апартамента беше мръсно, прашно и много студено, а в стаята на майката миризмата беше още по-ужасна. Тя видя как Тошко и дава лекарствата и отиде и отвори един прозорец. 

 - Тошко, ще излезеш ли за малко, искам да поговоря с майка  ти? – той кимна и излезе от стаята.

Той застана зад врата, за да слуша. 

 - Здравейте, аз съм полицай Милица Ражданова. Искам да си поговорим, ако сте в състояние. Става въпрос за сина ви.  

 - Да.  – майката на Тошко събра всичките си сили и се изправи. Полицайката и намести възглавниците. – Извинявам, се че ни заварвате в това положение. – майката на Тошко говореше тихо и бавно, с много мъка. 

 - Разбирате, че се налага да се обърна към социалните, защото детето не може да живее така. – полицайката започна сериозно. - Вие трябва да постъпите в болница!

 - В момента не можем да си го позволим... - сведе глава майката. На врата се звънна. Тошко изтича и отвори вратата. На входната врата стоеше един строен господин със скъпарско, жълто, зимно яке и къса руса коса, а през рамо носеше огромен сак. 

 - Кой си ти? – попита Тошко изучавайки неканения гост. 

 - Здравей! - каза непознатият. – Ти, сигурно си Тошко? – непознатия извади едни голям пъзел и му го подаде. 

 - Не, аз не те познавам! – Тошко тръгна да затваря вратата. Но господинът го спря. 

 - Аз съм вуйчо ти Ваньо. Днес си дойдох от Австралия и дойдох да ви видя. – момчето го загледа любопитно и каза:    - Ами не знам дали е удобно, в нас има полиция и искат да ме дават на социалните. 

 - Така ли? – вуйчо му влезе и остави подаръка на земята. – Значи идвам точно навреме.

След малко повече от тридесет минути всичко се нареди. Полицайката каза, че няма да подава сигнал до социалните, но щяла да минава да вижда дали всичко е наред с Тошко. Вуйчо му щял да поеме всичко в свои ръце. Щял да уреди специално лечение и грижи за майка му, а той ще остане докато тя се възстановява при него в апартамента. 

  - Как разбра че съм болна? – попита майката на Тошко, вуйчо му, когато останаха насаме. 

  - По много странен начин! Преди пет дни шефа ме командирова в Сърбия - започна да разказва вуйчо Ваньо. - на летището ме пресрещна един възрастен господин и ми даде писмо, в което беше описано всичко, което ще ви се случи днес. Знам, че сме скарани от години, но си ми сестра и те обичам. Позволи ми този път да ти помогна заради племенника ми! 

 - Благодаря ти, не мога да ти откажа.  – майката на Тошко се изправи и протегна ръце към вуйчото и те се прегърнаха.    - Към писмото имаше и това.  – вуйчото показа папката с изследванията на Тошковата майка през годините.  – минах през една клиника, която е част от международна медицинска компания. Там ме увериха, че ще могат да ти помогнат. И най-накрая странно, но шефът ми реши да направи клон на фирмата в България и ми предложи да го оглавя. Така ще мога да съм с вас докато се оправиш и си стъпите на краката. А утре е бъдни вечер и съм поръчал специална вечеря с много изненади за Тошко.

Тошко се усмихна и се хвърли в прегръдките на майка си и вуйчо си. После се сети за странния арестант днес в полицейската кола, който му каза : „Ще ти помогна хлапе, спокойно!“. Какво ли бе станало с него? Вътре в себе си Тошко знаеше, че стареца беше добре, защото днес той повярва отново в чудесата! Повярва в Дядо Коледа и силата на вярата в доброто. А снегът навън трупаше, ли трупаше. София стана по-бяла и по-чиста …