Тази нощ я сънувах. Метрото е празно, тя седи и гледа пред себе си. Светло е. Няма влакове. Шум няма. Пътниците са отпътували към своето щастие. Тя още чака. Загърната със своята одрана дреха, мълчаливо се взира в нищото със слепите си очи. Аз идвам. По пижама съм. Смешно е, аз отдавна не нося пижама. Но съм като в костюм с нея. Това е сън, съзнавам го. Бос съм. Тя се обръща, устните ѝ като че се превиват в усмивка. После потръпва и пак се увива в себе си.
Шляпам бос в метрото, дори прах няма във въздуха и съвсем тихо се чува лекото жужене на луминесцентните лампи.
Не очаквах тя да ме заговори:
„Здравей. Надявах се да дойдеш.“
Доближих я. Рамото ѝ кървеше. Тази деруга нямаше да зарасте без мехлем.
„Ти си ранена.“
„Да.“
„Боли ли те?“
„Само отвътре.“
Обичам тази пижама, нищо че вече не я нося. Жена ми я изхвърли преди време, защото била много стара и старомодна. Нищо ѝ нямаше. Обикновена бархетна пижама-любимка. Това беше преди години. Оттогава не спя с пижама.
Разпрах я откъм ръкава. И ...