22.10.2017 г., 21:03 ч.

Трети ден: Арест 

  Проза » Разкази
675 5 4
18 мин за четене

     Тази нощ я сънувах. Метрото е празно, тя седи и гледа пред себе си. Светло е. Няма влакове. Шум няма. Пътниците са отпътували към своето щастие. Тя още чака. Загърната със своята одрана дреха, мълчаливо се взира в нищото със слепите си очи. Аз идвам. По пижама съм. Смешно е, аз отдавна не нося пижама. Но съм като в костюм с нея. Това е сън, съзнавам го. Бос съм. Тя се обръща, устните ѝ като че се превиват в усмивка. После потръпва и пак се увива в себе си.

     Шляпам бос в метрото, дори прах няма във въздуха и съвсем тихо се чува лекото жужене на луминесцентните лампи.

     Не очаквах тя да ме заговори:

     „Здравей. Надявах се да дойдеш.“

     Доближих я. Рамото ѝ кървеше. Тази деруга нямаше да зарасте без мехлем.

     „Ти си ранена.“

     „Да.“

     „Боли ли те?“

     „Само отвътре.“

     Обичам тази пижама, нищо че вече не я нося. Жена ми я изхвърли преди време, защото била много стара и старомодна. Нищо ѝ нямаше. Обикновена бархетна пижама-любимка. Това беше преди години. Оттогава не спя с пижама.

     Разпрах я откъм ръкава. И започнах да почиствам раната. Жената стоеше безмълвна.

     „Така по-добре ли е?“

     „Да. Продължавай. Аз имам много рани. Моля, продължавай.“

     Започнах да чистя всичко по нея, то не бяха мазни петна, тебеширени драскулки, зад врата ѝ някой беше залепил дъвка, точно под косата, за да не може да се махне лесно.

     Цялата си пижама съдрах, за да я почистя. Останах по гащи.

     „Има още места, които не си почистил – каза ми. – Моля те, направи го.“

     Видях, че в метрото има видеокамера, която ни наблюдава. Сложих гащите си върху нея. Бях убеден, че точно това трябва да направя.

     Рипна изведнъж: весела, щастлива, усмихната, гола. Кога се беше съблякла? Като нимфа: не обича да я гледат, само пред един поглед, пред един човек се съблича... Гушнах я, тя се впи в мен. Не беше нито само секс, нито само любов. Беше тържество. Няколко часа в мен пукаше шампанско. А тя го изпиваше цялото. Жадна беше.

     После започна да мръква. Светлините в метрото запримигваха като бледи звезди на разсъмване. Какво става?

     Брр!

     „Ти ли говориш, красавице?“

     Досега не говореше. Общувахме телепатично.

     „Я пак повтори!“

     „Гррр...“

     Беше гола, сляпа, нежна и великолепна. Прекрасна жена. Това върху нея не беше кожа, а меко и пластично вдъхновение, което трябва да докосваш внимателно и леко, за да не накърниш чувствителността му.

     Настръхвах от това докосване. Тя беше най-красивата статуя, с която съм правил...

     „Грр!“

     Тя се опитва да говори!

     Бррр!

     Скочих в леглото. Огледах се. Това трябва да е кафе-машината. Бръмчи като булдозер. Така ме буди жената, когато е ядосана.

     А е ядосана, че не купувам нова машина. Тази вече е стара и не прави хубаво кафе.

     – Добро утро! – провикнах се от миролюбиво от кушетката в кухнята. Аз там спя, за да съм по-близо до външната врата.

     Не чух отговор. Но си спомних частица от съня и се усмихнах.

     – Какво се хилиш? – жена ми беше привлекателна без нощница, сигурно я беше хвърлила в коша за пране заедно със сънищата в нея. – Аз отивам в банята. Кафе можеш и сам да си направиш. Ако това изобщо е кафе. И да не забравиш за купиш сирене!

     Мдаа. Привлекателна жена. Делова.

     – Ама аз вчера купих. – Защо ли го казах? С нея не бива да се спори, особено на тази тема.

     – Вчера си е за вчера. Не ми досаждай повече. Трябва да си измия косата.

     Да, знам, това ще отнеме час. Няма да се видим на разлъка. Освен ако не ме извика по някое време в спалнята да закопчая отзад някоя щуротия по сложната ѝ дреха. Няма да се целунем. Няма да си пожелаем хубав ден. Нищо няма да направим. Ние сме единно, задружно, сплотено семейство, битуваме прилично в скобата на живота, ако не държим да слагаме и щастието в тази скоба.

     Все пак:

     – Чао! – казах за сбогом. Цял ден ще ни дели.

     – Сирене! – чух я да бълбука под душа. Като вчера. Ето това е животът в скоба. Дните са еднакво досадни, направо се припокриват, сливат се и бавно се израждат в примирение.

     – Има. Има сирене вкъщи.

     – Тогава купи нещо друго!

     – Добре, добре.

     Почувствах се свободен. Вече мога да пазарувам на воля. Дори магданоз мога да купя. Или ряпа. Цвете, да не дава Господ. Може и баклава. Ей че хубаво! Всичко е хубаво, щом не е сирене!

     А защо не пижама? Бархетна? От моите любими, с тригункови формички, с мек и хубав жълтеникав фон, който помага да заспиш и да се гмуркаш в сънищата, когато се налага.

     Аз няма да се къпя днес, защото не мога да чакам. По-добре е да побързам. Сънят ми може да избяга, ако не го реализирам.

     Хващам рейса или там, както му викат – да, автобус. Този път няма да обръщам внимание на циганките, които носят кофи с боклук вместо билет, няма да виждам как контрольорите се преструват, че не ги забелязват, няма да чувам какво говори шофьорът и как придвижва возилото си... Не. Аз бързам да видя друго. Момичето в метрото. Съня си искам да видя.

     Не ти ща кифлата, кифларю недоносен, който живееш в подлеза и смяташ, че целият свят живее там. Бих ти показал среден пръст, но знам, че ще го приемеш интимно и с радост. Не искам нищо друго, освен да видя момичето...

     Тичам. Препускам по ескалаторите.

     Предпоследната пейка. Да, виждам я. Момичето от моя сън. Още е там.

     Но е напълно различна.

     Ужас!

     Не мога да я позная! Цялата е в цветове. Първо някой я е направил трибагреник, боите още бяха свежи. После на гърба ѝ с черен цвят са я обявили за курва, а на челото ѝ гордо лъщеше пречупен кръст.

     Не беше вече същата. Дори устните ѝ бяха зелени.

     – Какво е станало? Кога? Кой?

     Задавах ѝ въпроси, а знаех, че тя няма да ми отговори. Не защото не можеше.

     – Кажи, мълчаливке, кажи, съкровище, кой го направи? Защо?

     Имах в чантата си пазарска мрежа, нали трябваше да купувам нещо, започнах с нея да трия раните по момичето... Намерих салфетка някъде из джобовете си, плюех, бършех. Как може? Видях, че още драскотини има, дълбоки като прорези, и то по същото рамо, сякаш да го откъснат са искали вандалите.

     – Ще те оправя, мълчаливке, само стой мирна! Моля те. Не е толкова зле. Виж какво ще ти кажа... Аз сега ще изтрия цялата проклетия по теб и ще ти разкажа съня си. Искаш ли? Той ще те излекува. Сънищата лекуват. Не знаеш ли? Знаеш, разбира е. Иначе защо ще си тук? Ти чакаш това нещо, което не идва неочаквано. Нещо, което трябва да заплатиш с мъка и непоносимо търпение. Не знам защо си тук и не съм напълно сигурен защо те мразят, но...

     Трябваше да ѝ говоря. Докато триех повърхността ѝ, видях, че кракът ѝ го няма. Защо са взели крака? Да не може да ходи ли? Уплашили са се, че може да тръгне най-сетне ли? Или са разбрали, че щастието е наблизо и ако стане, ако направи само една-единствена крачка, ще се гушне в него. А? Защо са ѝ откраднали крака? Отдолу стърчеше грозно арматурно желязо, в това се беше превърнала костта ѝ.

     Нищо не ѝ казах. Тя сама знаеше какво ѝ липсва. Почти я почистих, когато дочух отдалече високият и строг глас на закона:

     – Бръмбаре, какво правиш?

     Беше полицай с палка и униформа. Не приличаше на препарат против бръмбари и според мен беше съвършен, защото гледаше строго, беше по-дебел от хлебар и носеше униформа за оправдание.

     – Почиствам момичето – казах. – Някой я е осквернил. Не бива така.

     – Дай си личната карта!

     Този съвсем ми напомняше на цигуларя-правник, онзи, дето е магистрат през свободното си време. Само че не можеше да се види дали косата му е дълга, носеше огромна шапка и още по-мащабни очила, черни, слънцезащитни.

     Дадох всичко от себе си, за да изглеждам изпълнителен и дисциплиниран гражданин – ето, заповядайте, това е моята лична карта. На нея още не приличам на бръмбар.

     Дори не я погледна, върна я и ме сряза:

     – Не е работа на физически лица да осъществяват невъзложени публични функции!

     Хич не го разбрах и го погледнах в този смисъл.

     – Не разбираш ли какво намеквам? А, педал? Махай се оттук! – уточни задържането на закона той. – Какво си се лепнал за тая мумия?

     Нищо не направих, когато вчера бременното момиче искаше билет от водача на автобуса, който ме извози от Градчето до Работническия квартал. Нищо не направих, защото наистина не разбирах смисъла на простотията на този водач. Не проумявах защо се държи така. Но ето че сега казах на полицая без да се замислям:

     – Ей, лайно, на кого говориш така? Не виждаш ли, че са поругали паметника? Това е просто момиче, то чака... Мен ли наричаш педал, корумпиран малоумник такъв?

     Да! Това го казах аз! Браво на мен.

     Получих удар. По главата. После не помня. Но в ареста ме присетиха:

     – Ти си в далаверата с дрогата, нали? – отдалеко боботеше уважителен и дрезгав тембър на заклет пушач.

     Ококорих очи. Тоя до мен ме поливаше с някаква жълтеникава течност и бърбореше. Бях в ареста на полицейското управление. Не успях да отговоря. Устата ми кървеше. Опипах мястото на болката. Доста кръв беше засъхнала по брадата. Значи са ме били. Е, поне не съм усетил. Хубаво е да те бият, когато не усещаш.

     И внезапно нещо в мен изстена: „А нея кой я е бил? Кой е посегнал върху нея? Тя на никого нищо не е направила! Защо я поругаха? Кажете, кретени!“

     Пуснаха ме по-късно. Когато изглеждаш като олигофрен, властите те намират за съвестен. Или поне за нормален. „Пак ще се видим!“ - дочух същия дрезгав тембър, дето беше ме съшил към бизнеса с дрогата. Припознал се е колегата. Ние, престъпниците, имаме еднакви лица и различни мутри.

     Жена ми не се е обаждала: това установих, когато ми върнаха чантата, мобилния телефон, часовника, колана и портфейла на пропуска. Сигурно още има сирене вкъщи. Дори не е забелязала, че отсъствам. И в работата също не са забелязали. Никой не ме е търсил. Все пак ме е нямало само едно денонощие. Нищо не е станало. И никакво време не е изтекло. На телефона ми е останала една чертичка. Батерията свършва.

     Когато те освобождават от ареста, се чувстваш неловко. Няма пътища, щом никой не те чака. Но пък щом никой не те чака, всички пътища са твои.

     Помислих. Метрото вече трябва да работи. Беше още тъмно, на зазоряване. Така те пуска държавата на свобода – да не виждат хората, че си резил за човечеството. Свободата само на тъмно живее. Любовта, и тя така. Имах кръв по себе си. Значи трябва да се прибера, да се почистя. У дома. Където и каквото да е това.

     Затова тръгнах. Пеша. Горях.

     Спомних се за ученика-пушач.

     – Бате, имаш ли запалка? – питаше ме.

     Сега бих му отговорил: „Запали си от мен!“

     Той ми открадна запалката. Но не и горивото.

     Нямах пари, в портфейла стоеше само личната ми карта и тази за метрото. Бях гладен. Полегнах в дерето до полицейското, боляха ме костите. Сетих се за арматурата на крака ѝ. Все за нея мисля. Счупили са крака, за да видят дали отдолу има кост или желязо. Защо иначе ще го правят? И това ли е важното? Ненормалници.

     Тук никой няма да ме види. Не искам никой да ме вижда. Сега съм пребит и тревожен. И съм на крачка разстояние от закона, справедливостта и корупцията, която ги създава. Значи съм на неправилно място. Нямах сили да се движа. Болеше ме главата. Огледах се и намерих книга, разръфана и влажна, но все пак книга. Не беше много мръсна. Уличната лампа светеше още и прочетох напосоки: „Есенно време човек може да се загръща с листа, увити в дюшек. Те са като възглавница за вечен сън. Ако искаш да спиш и да сънуваш безмълвни красиви момичета, превърнати в статуи, трябва да сложиш върху себе си много листа, жълти, зелени, кафяви, червени. И да затвориш очи. Покров да ти станат мечтите. А те са очакване. Не помръдват. Не разговарят. Цъфтят само при допир. И живеят във вишневи къщички.“

     Да, текстът ме поуспокои. Добре, че попаднах на него. И се стоплих, горивото ми спря да бумти. Тая книга сигурно аз съм я писал, иначе нямаше да я изхвърлят. А може би не съм прочел точно това. Вероятно съм гледал думите и сам съм им измислил имена, значение и смисъл.

     Заспивам. Браво. Това е дар. Но още се надявам. Да, ще трябва да я видя. Непременно. Това не бива да свършва така.

     (Следва)

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Всичко върви към финала. Да видим тази мълчалива, търпелива душа дали ще намери покой... Не спира да гради мостове към него. Но винаги има нещо отвън, което да ги разруши...
    Да видим...
  • Няма. Очакам следващият вагон, дано не изсипе цял арсенал от такива статуи. 😎
  • Благодаря, Силве. Да те сразя? Не. Няма как. И защо няма.
  • Написах ти един дълъг коментар, но се изтри 😃 , затова започвам отначало и накратко.
    Срази ме! 🍁
Предложения
: ??:??