Тринадесетте възглавници: Майчини коси

 

Мине-не мине ден и Роси и Виктор отново започваха да тършуват из възглавниците на баба си. Разбира се, упоритата им дейност почти винаги се увенчаваше с успех. Сега , обаче, намериха само едно пликче с разноцветни фибички.

– Бабо, какво е това? На кого са тия фибички, много са красиви!

И , разбира се, Роси нямаше как да не попита :

– Ще ми направиш ли прическа с тях?

– Я, къде са били! А аз си мислех, че съм ги подарила на някого! Това са фибичките на майката на Виктор, леля ти. Слагаше ги на косата си, когато беше като тебе, Роси.

– На мама?- Виктор също беше много учуден, никога не беше виждал майка си с фибички в косата.- Но какво общо имат с приказката, която се е скрила там?

– Сигурно в нея се разказва за прически...За някоя приказна фризьорка, например, която прави прически на феите...-предположи Русалия.

– Ами не точно...-започна баба им.- По- скоро е за това как майката и децата й да останат винаги свързани...Нали знаете, че където и да сте, мама е винаги с вас?

– Как така, ние сега сме с тебе , мама я няма! И леля не е тук!

– Напротив, само че вие не знаете къде точно са ...

– Разказвай, разказвай, моля те!- продължаваха да я молят децата.

– Добре, но нали може да ви гушна и двамата? Така приказката сама се разказва, нали знаете? Иначе трябва да я гоня, да я увещавам, най- накрая да я хвана и...

– Ето ни!- и двете внучета се притиснаха към ръцете на баба си.- Сега вече няма къде да ходи, нали?

– Така е, съвсем се е укротила и вече започва...

Имаше едно време в едно село една много красива жена, най- красивата не само там, но може би и в цялата страна. Очите й грееха като сини звезди, веждите й се извиваха над тях като малки дъги, тъмни като лятна нощ. Имаше право малко носле и пухкави розови устни, като цветчетата на розовия храст в градината на прабаба ви. Беше средна на ръст, стройна и много пъргава, никога не спираше да работи, дори някои хора се чудеха кога изобщо спи. Но най- красивото в нея беше косата й, която не беше подстригвала от раждането си. Беше толкова дълга, че когато я разплетеше и миеше, й помагаха майка й и двете й сестри. Слагаха на пода три корита и разпростираха косата в тях, после я поливаха с вода и я перяха като дреха!За измиването отиваха няколко шишета шампоан и много, ама наистина много вода, почти колкото събира джакузито ви в Америка, Вито. За да не й тежат много, дългите и дебели плитки слагаше в една раница, която носеше на гърба си. Когато се омъжи, съпругът й беше толкова горд и щастлив и навсякъде се хвалеше с младата си и необикновена жена.

Но ето, че скоро им се родиха две деца- близнаци, момче и момиче. Явор и Дафина бяха красиви като майка си и добри като баща си.Ех, наистина нямаха златни коси, но пък лицата им винаги греехе в усмивка и ръчичките им се протягаха да прегърнат всеки, когото видят. Майка им ги кърмеше и двамата едновременно, сърце не й даваше да остави едното бебе да чака гладно, докато свърши с другото. Не мислеше за себе си, понякога дори забравяше да се храни , но съпругът й винаги се досещаше да й донесе нещо вкусно или просто да й напомни да си изяде вечерята или обеда.

Така пораснаха децата, станаха млади хора на двадесет години и трябваше да се разделят с родителите си, за да отидат да учат в друга страна. Много се тревожеше майката, чудеше се какво да направи, че нейната огромна майчина любов винаги да бъде с тях и да ги закриля. Накрая измисли нещо наистина удивително.

Взе ножици и отряза косата си! Седна на стана и изтъка две завивки от златните нишки, които подари на децата и им каза:

– Скъпи мои, безценни мои деца, тези завивки са за вас, пазете ги и винаги ги носете със себе си! Където и да сте, завивайте се с тях и не позволявайте на никого да ги докосва. Това е най- ценното, което имах и затова го подарявам на вас. Ако има нещо, което да събира огромната ми обич към вас, това са тия мои коси, с които никога не съм с разделяла.

– Колко са красиви!- извика дъщерята, Дафина- Изглеждат като че ли са изтъкани от чисто злато, косите ти сякаш са златни, мамо!

– Не сякаш, поправи я брат й, Явор, ти не си ли разбрала досега, че нашата майка има златна коса? Мамо, това е най- красивото нещо, което съм виждал през живота си! Благодаря ти, мамо! Не само косите, сърцето ти е златно и цялата си една златна и обичана мама! Много ще ни липсваш, много!

И двамата прегърнаха силно майка си, а в очите им се появиха сълзи, защото си спомниха, че много скоро ще се разделят.

– Но трябва да ви кажа нещо- продължи майка им- Само вие ще ги виждате в истинския им вид, златни и красиви...само за вас те ще бъдат безценни и свидни. Другите ще съзрат едни обикновени, изтъкани от стари парцали одеяла и може дори да ви се присмиват, че спите с такива евтини селски завивки. Само вие ще знаете, че те са събрали моята любов към вас, която винаги ще ви принадлежи , ще ви помага и напътства в трудни мигове. Достатъчно е да се завиете с тях и ще чуете гласа ми, който ще ви прошепне най- правилното решение, или пък ще ви утеши, ако сте тъжни...

Събраха младежите багажа си в два големи куфара и баща им ги откара на летището да хванат самолета. Никога не бяха летели , но не се страхуваха, та нали майчините им коси щяха да ги пазят, а пък майка им и баща им щяха постоянно да мислят за тях. Не е лесно за децата да се разделят с родния дом , но неминуемо един ден това се случва на всеки.

Университетът беше прочут по целия свят и в него учеха младежи отвсякъде. Бяха ги настанили в няколко големи сгради в кампуса, близо до библиотеката. Явор се записа да учи компютърни науки, а Дафина, която всички наричаха Фина и много обичаше децата, избра да стане детска учителка. Науките, които изучаваха, бяха много трудни и трябваше постоянно да учат, дори с цената на по- малко сън и почти никакво свободно време.

Двамата живееха в една стая и понеже бяха много добри, услужливи и общителни, постоянно някой чукаше на вратата им или да поиска нещо, или да ги покани да излязат заедно, или просто да си побъбрят. Но братът и сестрата помнеха заръката на майка си и криеха завивките си в гардероба, така че никой да не може да ги види.

Неусетно изминаха четирите години на обучението им , упоритият им труд даде резултати, защото си взеха всичките изпити и вече бяха дипломирани, и двамата с отличен успех. Но не само в учението бяха успели двамата младежи, а и в личния си живот. Точно на бала на абсолвентите Дафина се запозна с едно момче от страната, където учеха. Той много я беше харесал, беше я забелязал още докато учеха и постоянно я канеше на среща. Отначало тя се колебаеше, защото много искаше да се върне в родния си град и да си направи нейна детска градина, където да се обучават малчуганите от квартала. Но разбра, че не може дълго да отклонява поканите на Брандън, защото и самата тя го харесваше.

И така, двамата се сближиха толкова, че не можеха и ден да прекарат разделени! Младостта е неизменно свързана с любовта, всички млади се влюбват и не искат никога да се разделят. Фина се чудеше какво да отговори на родителите си, когато я питаха кога ще се върне при тях. Всъщност, вече май не й се връщаше, беше започнала работа в едно семейство с две момиченца като гувернантка и това много й харесваше.

Един ден Брандън я заведе на вечеря с родителите си за да се запознаят и пред тях й предложи да стане негова жена. Естествено, тя се съгласи, наистина вече много го беше обикнала, а и семейството му я бяха харесали. Няма да разказвам с подробности за сватбата, всички сме ходили на такива празненства и знаем как е. И изборът на рокля, и вълнението в църквата, когато и двамата трябва да си кажат колко се обичат пред толкова много хора, познати и непознати, и шумното празненство след това с понякога доста необичайни ритуали, тортата, подаръците...Ех, хубаво нещо са сватбите, пък и дори само затова, че на тях много се танцува!

Разбира се, Дафина пристигна в новия им дом със стария си куфар, на дъното на който беше скрила завивката от майчините си коси.

– Но защо носиш тия стари неща, мила?, попита я Брандън, вече неин съпруг, Нали купихме всичко необходимо! Имаш толкова нови тоалети, а носиш някакви рокли и блузи от преди няколко години!

– Да, скъпи, наистина съм благодарна на тебе и особено на майка ти за всичките прекрасни подаръци...Вие така ме отрупахте с тях, че още не съм успяла да ги разгледам. Но аз дойдох от една далечна страна и моите близки останаха там, искам да си имам нещо, което да ми е спомен...Моля те, скъпи, моите неща не са много, ще се съберат и в едното чекмедже на гардероба!

Всичко това се видя малко странно на младия мъж, но не каза нищо. Всъщност, той знаеше колко скромна и добра е съпругата му и колко обича близките си. Пазеше в тайна изненадата , с която щеше да я зарадва скоро. Двамата щяха да заминат на меден месец в нейната страна и да погостуват на родителите й. Но имаше неща, които непременно трябваше да свърши и затова пътуването щеше да е след няколко месеца.

Заживяха в разкошния си дом, обзаведен със скъпи мебели, съдове и завеси. Но Брандън не знаеше, че тайно от него Дафина беше сложила завивката от майчините си коси в един плик и всяка нощ се покриваше с нея. Тя я стопляше , тя я приспиваше, от нея се носеше едва доловим аромат, който напомняше мириса на цветята от малката градинка пред къщата им. Момичето заспиваше тихо, с усмивка на уста и когато на сутринта се събудеше, имаше чувството, че лек повей от дома е погалил страните й за да й каже добро утро с шепота на майка й.

Но един ден, когато беше на работа, прислужницата влезе в стаята им и започна да сменя бельото на леглото.

„Какво е това? Нима младата госпожа спи с това старо парцаливо одеяло? Какъв срам, веднага ще го сменя с ново, а тая дрипа ще я изхвърля в коша за боклук! Дори нищо няма да й казвам, може да се обиди и да ми се скара...“

И тя наистина отнесе завивката на Дафина в контейнера с боклук наред с другите отпадъци , а не след дълго мина камионът на боклукчиите и отнесе всичко, което се намираше в него.

Когато младата жена се върна у дома и извади завивките, естествено, не намери своята от майчините й коси. Напразно я търси във всички чекмеджета, килери и дори в контейнера за боклук, напразно разпитваше всички , които живееха в къщата. Родителите на мъжа й свиваха рамене, те наистина не знаеха нищо. Питаха я само защо толкова много държи на това старо одеяло и тя почти със сълзи на очи обясняваше, че е спомен от майка й. Не се притеснявай, успокояваха я, всички спомени овехтяват и все някога трябва да ги изхвърлиш. Аз колко картички и писма съм изхвърлила, моето момиче, продължаваше свекърва й. Майка ти е жива и здрава, тя ще ти подари и други неща и тях непременно ще ги запазиш .

Но Дафина не се успокои изобщо, продължаваше да рови из купчините дрехи и стари парцали, дори разпита мъжете, които събираха боклука, но и те нищо не знаеха. Казаха й, че са изсипали всичко на сметището и там евентуално може да намери завивката. Дафина не чака подканяне, хукна веднага извън града , където бедни хора ровеха в боклука. Но никъде не видя да блести завивката от златните коси на майка й. Сигурно някой бедняк я беше взел и сега спеше с нея, за да се запази от нощния студ. Изведнъж се сети за нещо.

Обади се на брат си, с когото напоследък не се виждаха често. Той работеше много, беше уважаван в работата си и печелеше доста пари. Все още не беше се оженил, нямаше време през деня да се вижда с момичета, а вечер се чувстваше толкова уморен, че искаше само да се прибере и да се завие с майчината си завивка, под която му беше уютно, спокойно и топло. Но ето, че сестра му се обади със странна молба. Искаше да й отреже половината от неговото одеяло, за да може отново да чува шепота и съветите на майка си и да усеща аромата на цветята в двора на бащината й къща. Само че Явор й отказа категорично.

– Не мога да ти я дам, трябвало е да пазиш твоята по- добре. Отде да знам дали, ако отрежа половината, пак ще ме топли и закриля както сега? Ти си си виновна, не можа да опазиш най- ценното, което родителите ни дадоха. Живей сега в богатия си дом с надутите си нови роднини, а майка ни...Може дори да я забравиш, да забравиш и мене...

Натъжи се още повече Дафина, защото мислеше, че не заслужава суровите думи на брат си. Не можеше да си представи как ще живее без старото одеяло. Цяла нощ се въртя в леглото, все й беше студено и неудобно, а сънят не идваше и не идваше. Тогава съпругът й, който вече беше разбрал , че нещо измъчва жена му, я прегърна нежно и започна да я моли:

– Кажи ми, мила, защо толкова се разстрои и дори не спиш и не се храниш, откакто изгуби старото парцаливо одеяло? Какво толкова има в него и защо го пазеше вече няколко години откакто си напуснала дома си?

И понеже Дафина знаеше колко много я обича Брандън, тя му разказа всичко, за златните коси на майка си, за заръката й и как никой освен тя и брат й не може да види одеялото в истинския му блясък. Тогава и той сподели, че много скоро ще я заведе в родната й страна, където ще може да поиска прошка от родителите си. Посъветва я да не се сърди на брат си, защото той е сам и няма толкова близък човек както тя има него. Затова наистина много се страхува да не загуби закрилата на майка си. А когато отидат в родния й дом, майка й може да й даде друг скъпоценен подарък, който отново да й носи топлина и увереност.

Така и стана. Скоро отидоха в нейната страна и почукаха на вратата на старата къща. Тя се отвори и майка й се спусна да ги прегръща. Дълга златна коса се стелеше по гърба й, беше пораснала наново през годините, когато децата й не бяха у дома!

И чудо! Брандън също видя златните коси на необикновената жена, нищо, че не беше неин син! Разплака се Дафина, през сълзи помоли майка си да й прости, че не е опазила подаръка й.

– Няма нищо, усмихна се тя , взе големите ножии и отряза отново цялата си коса. После седна на стана и изтъка разкошен шал, с който загърна раменете на дъщеря си.

Но какво се случи с Явор?Един ден, когато се разхождаше из парка, видя бедна стара жена, която очевидно беше нощувала под големия люляков храст. Няколко торби бяха разхвърляни до нея, а самата тя блестеше, загърната в завивка от злато!

-Но това е завивката на сестра ми!- досети се младият мъж. Без да губи време, отиде до близкия магазин, купи нова завивка и я отнесе при жената.

– Благодаря ви, господине, каза бездомницата, сега вече ще ми е много топло под тоя храст със завивката, която ми донесохте! Как мога да ви се отблагодаря? Може би да ви предскажа бъдещето?

– О, не, госпожо, аз не искам да знам какво ме очаква! Не се сърдете, но просто не вярвам, че някой може да го узнае! Моля ви само да ми дадете тая стара завивка, с която сте се наметнали!

– Но защо ви е тя? Става само за кучешка колиба!

– Точно затова, искам да зарадвам кучето си, излъга хладнокръвно Явор, макар че нямаше куче.

Вече съжаляваше, че се отнесе толкова лошо със сестра си и я упрекна, вместо да я успокои и да раздели с нея това, което имаше. Та нали бяха близнаци , най- близки помежду си и трябваше да си помагат и защитават, да споделят каквото имат , каквото и да става!

Явор бързо звънна на телефона на Дафина, но разбра, че в момента е при родителите му. Тогава, без да се колебае, се обади на работата си, че ще отсъства няколко дни и хвана първия самолет за родната си страна. Когато пристигна, извади от чантата си намерената завивка и я връчи на сестра си. Разказа как я е открил, помоли я да му прости че се е държал толкова студено с нея. Тогава тя му показа шала. Тъй като вече беше открила своята завивка, решиха него пък да подарят на Брандън.

И така свършва тая история за златокосата майка и нейните деца. Сигурна съм, че всеки има нещо от своята майка, което тя му е подарила с голяма любов и загриженост, нещо, което пази винаги, дори и майка му да не е между живите.

– И аз ще си поискам едно малко шалче от мама, ама съвсем мъничко, за да не й се разваля прическата...- каза Роси.

– Аз също , може даже да си отрежа малко коса! Мама има дебела коса и изобщо няма да личи!- не остана по-назад и Виктор.

– Вито, казва се гъста , а не дебела коса!

– Виктор е прав, обади се баба им. Когато майка му беше малка, винаги я сплитах на плитка- дебеланка...Но много ви моля, не се опитвайте да подстригвате тайно майките си, деца! Защото може тайният подарък на вашите майки съвсем да не е от коса, а нещо друго...

– Какво, бабо?

Но баба им само вдигна рамене. Откъде да знае какво щеше най- добре да закриля и приспива внучетата й? Това само майките знаят, нали?