12.ТРИНАДЕСЕТТЕ ВЪЗГЛАВНИЦИ :  ВОЙНИКЪТ И ЛИСИЦАТА

– Какво си намерихте пак?- попита  внуците си бабата на Виктор и Русалия- Май останаха само две възглавници, така че нямате голям избор!

– Ето, това!- Виктор държеше в ръката си малка пухкава лисичка с малко пооскубана опашка и хитри копчета- очи.- Лисица! Това сигурно ще е приказка за някоя крадла на кокошки...

– Боя се, че сте много далеч от истината, деца! Но пък, както виждам, май сте готови да чуете какво ще ви разкажа...Ето ви по една ябълка да си гризкате, докато ме слушате!

  Тя им подаде по една голяма и сочна ябълка и започна така:

– Живееше една девойка, нито много хубава, нито грозна, нито много добра, нито съвсем лоша и нито много обичаше някого, нито пък нея много я обичаха. По цял ден мислеше колко е нещастна и как всички други имат късмет, а тя- не. Едни били много красиви и  в тях се влюбвали богати и добри момци, други пък  били първи в учението и всички ги хвалели и сочели за пример...А трети просто раздавали усмивки и добрина край себе си и всички ги обичали...Чудеше се какво да направи занапред за да стане и тя богата, красива и известна. Беше чула, че има една магьосница със змийска глава, която живеела в пещерата в корените на огромния дъб, тя можела да помогне на всеки, но какво искала в замяна, никой не знаел . Дори тези, които я бяха посещавали и получили желаното, не казваха какво са платили.

  Но девойката, която се казваше Динара, не се безпокоеше ни най- малко от това, тя просто си науми да намери Змийската магьосница и затова внимателно разпита навсякъде, където можа. И така, един ден се отзова пред входа на пещерата и, както я бяха научили, почука три пъти с камък , после свирна с уста и отново почука, тоя път, с пръстена на лявото си кутре.

– Зная за какво си дошла, Динара-  магьосницата се беше появила изневиделица на входа и змийската й глава се поклащаше зловещо на тънката й шия с множество бръчки и зелени люспи.

– Разбира се, че знаеш, нали това искат всички! Искам да ме направиш красива, умна и всички да ме обичат! Ще ти платя колкото поискаш! – и момичето разклати голямата кесия, която   носеше. От нея се чу звук на метал, явно монетите бяха много и навярно само златни.

– Ха- ха- ха!- разсмя се магьосницата- Гледай я ти нея! Ще трябва да избереш, момиче! Или ще си красива, или умна, а дали ще те обичат хората...това не мога и аз да постигна, въпреки че владея най- висшата магия! Ще ти кажа само, че красотата ще ти отвори най- много врати, а как и дали ще влезеш през тях, ти сама ще решиш...

– Тогава искам да бъда красива! Така мога да се омъжа за сина на фермера и да стана богата и известна! Всички ще ме мислят и за умна и няма да посмеят да не ме обичат!

– Както искаш...-сви рамене магьосницата и змийската й глава се заклати наляво- надясно като в някакъв злокобен танц.

– А...каква е цената? Тази кесия ще стигне ли, за да ти се отплатя?

– Нее...Явно, не си научила най- важното, момиче! Моите услуги не се заплащат със злато! Но нека започнем процедурата и после ще ти кажа какво искам...Повярвай ми, няма да е нещо, с което да не искаш да се разделиш!

 И докато се усети Динара, змийският език се стрелна към гърдите й, блъвна огън и прогори дупка в тях! После влезе навътре и отново излезе, увит около откъснатото  кърваво сърце на девойката. Болката беше ужасна, но краткотрайна, защото, когато ти отнемат сърцето, вече няма какво да те боли.

– Не бой се, това изобщо   няма да ти трябва когато станеш най- красивата на света!

  Изневиделица насреща й е появи голямо огледало и девойката неволно погледна в него. От там я гледаше хем познато, хем и съвсем ново лице, което наистина беше толкова красиво, че никой не можеше да откъсне очи от него, най- вече самата Динара!

– Наистина съм красива, наистина! Сега мога да постигна всичко, каквото си поискам! И ти си права, защо ми е сърце, когато хората ще виждат лицето ми и няма да мислят дали съм добра и дали ги обичам...

– Значи, няма да си го поискаш обратно? Помисли си, в следващата минута можеш да се откажеш и да си го вземеш обратно!

  В отговор красивата девойка само се изсмя. Магьосницата отвори устата си и спокойно глътна кървящото и все още туптящо сърце. Когато Динара понечи да си тръгне, обаче, силно съскане я спря.

– Не сссъм ти казззала цената, момиче...

– Цената? Не е ли сърцето ми тая цена? И още ли трябва да платя, вещице?

– На мене не, но магията ми не е достатъчно силна, за да те направи красива през цялото време...Нали разбираш, трябва равновесие и то ще е ...Не бой се, от изгрев до залез слънце ти ще си най- красивата девойка в света! Но след това ще се превръщаш в лисица и ще търсиш сърцето си...Докато се намери момък, който да те заобича такава, каквато си! Тогава ще останеш само в едната си форма. А сега си върви, преди да е паднал мрак . И хубаво се крий през нощта, лисиците имат много врагове!

 Тръгна си Динара, но пред вратата се спря, наведе се и взе камъка, с който беше почукала  преди. Не искаше хората да виждат дупката на гърдите й , затова я запуши с него.

  Прибра се в къщи, но нещата не се развиха така, както си ги беше представяла. Въпреки голямата й, невиждана красота, синът на фермера изобщо не се интересуваше от нея и се ожени за друго момиче, което не беше и наполовина толкова хубаво като нея. Никой не я заговаряше, или , ако го правеше, скоро прекъсваше разговора и  намираше повод  да си тръгне.

– Но защо?- питаше се тя, Нали съм красива, защо не ме обичат, защо не се интересуват от мене?

  Трябваше да мине известно време, докато разбере, че нищо не е спечелила в замяна на сърцето си. Искаше да си го върне, но това беше невъзможно, нали Змийската магьосница го беше изяла!  И тогава реши да открадне чуждо сърце...

   А сега е време да ви разкажа и за  другия герой, млад момък, на име Веслав, който от няколко години беше войник и то много смел, прочут сред цялата армия и вече спечелил много битки. Беше се покрил със слава и за награда командирите му го пуснаха в отпуска за двадесет дни да навести близките си, които не беше виждал много дълго време.

  Тръгна той за дома , но пътят беше дълъг и трябваше да си потърси място за нощуване, защото наоколо местата бяха пусти, обрасли с гори и беше опасно да се нощува навън. На всичкото отгоре се чуваха далечни гръмотевици, светкавици осветяваха небето и може би всеки момент щеше да завали. Момъкът се взираше напред с надежда да види някоя къщичка или поне навес, където да се подслони, но напразно, само дървета и храсти растяха наоколо, дори и пътят се губеше на някои места.

  Изведнъж пред коня му се появи лисица и затича напред, вместо само да пресече и да се скрие в гората, както правят дивите животни. От време навреме се спираше, обръщаше се , сякаш го подканяше да я следва. Беше се стъмнило и очите й светеха с някаква особена светлина и той можеше да се закълне, че никога не беше виждал такова животно. Тогава видя къщата.

  Беше от лявата страна на пътя, нито голяма, нито малка, нито нова, нито много стара, а единият от прозорците й светеше.

„ Най- после, помисли си войникът, ще помоля да ме подслонят, не вярвам да ми откажат! И тъй като нямам с какво да платя, ще предложа да им свърша някоя работа. Може дърва да насека, или покрива да поправя...в една такава къща винаги има нещо за правене!“

  Спря той коня си до входа, заведе го под навеса и го завърза за през нощта. След това почука на вратата. Веднъж, дваж, трети път. Никой не му отвори и нито звук не се чуваше отвътре.

„ Странна работа! Никой не отваря, а има запалена светлина...“

  Натисна вратата, тя не беше заключена, влезе и видя стая с огнище, където гореше огън, а на масата имаше наредени чинии с ядене. Още повече се учуди Веслав, наистина, беше гладен, но не можеше да се нахвърли  на  храната в отсъствието на стопаните! Май се налагаше да ги потърси, може би не бяха разбрали, че е влязъл в дома им. Погледна през прозореца, поне да види лисицата, която го беше довела, но мракът беше непрогледен и нищо не можа да съзре.

   Имаше няколко врати и момъкът се досети, че сигурно водят към другите стаи, не може къща като тая да има само едно помещение! И той внимателно отвори първата врата. И едва не извика от ужас!

  На леглото лежеше едър, мускулест мъж, от гърдите му капеше кръв, която се беше стекла на пода в цяла локва. А при по- внимателно взиране от лявата страна се виждаше голяма дупка, запушена с кървав камък!

„ Къде съм попаднал? Някой злодей е посетил къщата преди мене и е убил стопанина, май! Но как така, ето му оръжията- сабя, нож, пистолет...Нима не  е могъл да се защити? Я да видя в другите стаи!“

  Във втората беше още по- страшно. На леглото млада жена беше прегърнала с двете си ръце момче и момиче, които едва ли бяха на повече от пет години. Всички имах кървави отвори на гърдите и по един камък в тях!

  В третата стая двама старци, мъж и жена, стискаха ръцете си. Вероятно в предсмъртния си час всеки е искал да остане с другия...Кървавите камъни бяха и на техните гърди!

„ Какво е ставало тук?, чудеше се младият  Веслав, Каквото и да е, някой убива хора по ужасен начин и изтръгва сърцата им! Няма как, ще трябва да го намеря и да го накажа! Сигурно той е оставил храната и запаления огън и когато заспя, ще дойде и за моето сърце...Но ще видим кой кого!“

  Не хапна нищо от трапезата, извади един къшей хляб от раницата си и задоволи глада си с него, макар че гозбите ухаеха толкова приятно! След това полегна на дивана и зачака , като се стараеше да не заспи.

  Мина час, два, три, наближи да се съмне и войникът вече си мислеше, че никой няма да дойде. Но вратата хлопна тихо, едва чуто и може би друг, който нямаше тренираното ухо на Веслав, изобщо нямаше да я чуе. Някой се движеше из стаята, после се доближи до леглото и скочи на гърдите му!

  Но Веслав не беше вчерашен! Светкавично протегна ръка и хвана за врата една ...лисица! Да, това беше точно лисицата, която го беше довела до къщата и която след това той напразно търсеше! Ето я и сега, извива се в ръцете му, ръмжи и се мъчи да го ухапе!

– Я виж ти, каква си била! Сега ще разбера дали ти си убила хората в другите стаи! Но как, та ти си животно и не можеш да говориш! Кой тогава ще ми каже истината?

  И той свали веригата от огнището и завърза лисицата с нея.

   В този миг отвън се чу кукуригане на петел, а мракът съвсем се разсея. Откъм пленената нападателка се чу тихо хлипане и плач.

– Аха, плачеш сега, мислиш, че ще се вържа на номерата ти и ще те освободя ли? Но какво е това?

  Лисицата вече я нямаше, а на веригата беше вързана чудно красива девойка.

– Коя си ти?- извика изненадано момъкът-  Къде е онова гадно и злобно животно, което явно е убило цялото семейство?

  Но девойката само мълчеше и го гледаше с необикновените си златисто кафяви очи.

– Ти няма ли си? Говори, момиче! Тук има кръвожаден звяр и трябва да бъде унищожен! Кажи ми къде се е скрила и ще отида да я намеря и убия!

– Не можеш да я намериш, войниче...- тихо продума момичето и наведе глава.- Защото аз съм тая лисица и аз  извадих сърцата на шестимата, включително и на двете деца...

 И тя му разказа всичко, как е искала да се омъжи за сина на фермера, как отишла при Змийската магьосница и как тя изяла сърцето й...Колко съжалява за това и сега прави всичко възможно да си намери сърце! И как през нощта е лисица, а през деня девойка...Призна си, че наистина е искала да вземе и неговото сърце...

– А къде са сърцата на другите? Ти си ги изяла, нали? Няма защо да търся лисицата, тебе трябва да убия, за да изкореня злото!

– Не, чакай! Чакай, моля те! Не съм ги изяла, мъчих се да ги поставя в гърдите си, но нито едно не стана...В другата стая са, в стъкленици всяко. Те дойдоха предната вечер, бяха се изгубили в гората и помолиха за подслон...Бурята изплашила конете им и те избягали в гората. Бяха мокри , а децата трепереха от студ...

– И ти си ги убила! Искала си сърцата им, но те не са могли да станат твои!Разбира се, че няма да станат, какво си въобразяваш,  та това са чужди сърца! Но как така си станала толкова жестока, изгубила си всичко човешко, и то  само за да бъдеш красива! Продала си сърцето си за едно хубаво лице!

  Гласът на момъка затрепери от възмущение и очите му се напълниха със сълзи.

–Убивал съм много врагове, но това беше на война...Ако не ги бях убил, те щяха да го сторят и да умъртвят или мене, или другарите ми...Но сега трябва да убия тебе! Освен, ако няма начин да поправиш злото, което си сторила! Какво говоря, никой не може да поправи шест убийства!

– Не си прав, изобщо не е така, възможно е!Да, да, мога да ги поправя! Мога да поставя сърцата на шестимата обратно в гърдите им! Те все още туптят в стъклениците!

  Все още с веригата на врата, тя се отправи към стаята със стъклениците, взе едната от тях и се приближи до мъжа , после махна кървавия камък и вместо него постави туптящото му сърце. Кръвта по пода и върху дрехите му сякаш по чудо изчезна. Същото направи и с останалите, и техните петна от кръв изчезнаха. После двамата седнаха до огнището  и зачакаха.

– Колко хубаво се наспахме, стопанке!- чу се изведнъж мъжки глас- Благодарим ти за вкусните госби снощи и за топлите постели! Благодарим ти, че ни приюти, мене, жена ми и децата ни и нашите мили родители. Ако не беше ни подслонила, бурята направо щеше да ни отнесе! – и той погледна през прозореца, където вече чакаха три коня и една кобила с малко жребче- Еха, ето че и конете ни са се върнали и можем да продължим пътя си...

  През това време от другите стаи бяха излезли жената с двете деца и двамата старци. Дълго благодариха на Динара и после тръгнаха на път,  за да не замръкнат и прекарат още една вечер в гората.

– А сега какво да те правя?- попита Веслав- Аз си имам сърце и то не ми дава да те убия...Все пак, ти си била готова на всичко за да останеш красива, да излъжеш горкия момък и близките му и да се омъжиш за него...Но пък върна сърцата и живота на цялото семейство! Те ти бяха толкова благодарни, изглежда, изобщо не са усетили какво си им направила...А другите, които си убила, те къде са?

– Няма други, повярвай ми! Доскоро не се тревожех изобщо, че нямам сърце, мислех, че камъкът може да го замести.Мислех си само какво да направя, за да си намеря богат и хубав жених. Преди няколко дни дойдох тук и реших да ...О, не ме карай да повтарям какво направих! Толкова съжалявам и се срамувам...

  Колкото и да плачеше Динара, Веслав никак не й вярваше. Не беше изобщо сигурен, че няма пак да убие някого и отново да пробва да си присвои сърцето му. Но не можеше да я убие, той беше войник , а тук, в горската къща, не се водеше война!

  Затова реши да я остави така, вързана с веригата и да продължи пътя си.

  Качи се на коня си и препусна към дома. Но колкото повече се отдалечаваше от къщата, толкова повече не можеше да спре да мисли за Динара. Тя щеше да умре от глад, в страшни мъки и само той щеше  да бъде виновен за това! Не беше ли по- добре, ако...Можеше да я вземе със себе си и да я държи под око!

  Не, това не може да стане! Как така ще заведе в дома на родителите си девойка без сърце, която нощно време се превръща в лисица! Мислеше, мислеше и не можеше нищо да измисли, а времето напредваше и скоро щеше да настъпи нощ.

– Ще се върна и ще я освободя, пък каквото ще да става! –реши най- после момъкът и препусна обратно. Колкото повече наближаваше, толкова повече сърцето му се изпълваше със съжаление и милост към неразумното момиче, което с такава лекота се беше лишило от  своето! И точно, когато и последният слънчев лъч се скри зад хоризонта, Веслав разбра, че се беше влюбил в Динара и че беше готов да направи всичко, за да я спаси от самата нея! Беше готов, наистина беше, дори да й даде своето сърце!

  Но когато пристигна, на мястото на къщата нямаше нищо! Само високи дървета и гъст храсталак край пътя, а наоколо нито жива душа!

 И само от хралупата на едно паднало дърво го проследиха две необикновени лисичи очи! Защото, нали помните какво каза змийската магьосница? Ако някой обикне Динара, тя ще остане каквато е. Но когато Веслав разбра, че я е обикнал, тя точно се беше превърнала в лисица! Измъкна се от веригата и избяга в гората . Бяга дълго, преди да разбере, че се задъхва и нещо пърха  в гърдите й и разнася топлина из цялото й тяло! 

  Сърце! Тя имаше сърце, но за цял живот щеше да остане лисица! Затова не посмя да излезе на пътя и да срещне отново Веслав, а само го погледна от хралупата за последен път.

  А той се повъртя наоколо, все още неразбиращ и учуден къде е изчезнало всичко и като не можа нищо да си обясни, обърна коня и тръгна отново към дома.

– Ама защо така, бабо?- попита Виктор, тя нали е станала добра, защо е останала лисица?

– Наказана е, нали,  бабо?- намеси се и Роси- Кой знае дали щеше да продължи да бъде добра, ако беше останала момиче, нали?

– Не знам, деца...Може и да останеше, може и пак да станеше лоша...Защото за някои момичета най- важното е да са красиви, а това си има цена...Но пък важното е, че лисичката  отново има сърце, нали?

  На другия ден децата събираха камъчета на речния бряг.

– Бабо, виж колко камъчета като сърца! Сигурно са тези,  които Динара е слагала в гърдите на хората..И в нейните!

– Да, приличат на сърца, наистина! Но не са и няма никога да затуптят, нали? Защо не ги наредите и не си направите крепост с кули  и ров около нея?