27 ene 2011, 18:07

Трънени спомени 

  Prosa
958 0 2
4 мин за четене

   Неприятният звук от строшено стъкло, предвещаващ само неприятности, би накарал всеки друг човек да подскочи стреснато, но не и Стефана. Не  защото беше нещо нормално, а защото тя не бе в състояние така бързо да реагира като всеки нормален. Пак беше пила цяла нощ и беше заспала на масата. Вече и до леглото си не можеше да се добере, след като видеше дъното на празната бутилка. Само завъртя вяло тялото си настрани, цяла минута, след като бутилката с трясък се разби, погледна към пода невиждащо, доколкото позволяваше сумрака в стаята и замъгления ù разсъдък, и захлупи отново натежалата си от алкохол и недоспиване глава на масата. Щеше да подремне още малко в тази неудобна, но напоследък все по-често използвана поза, докато станеше време пак да тръгне за работа. Щеше да се изтърколи още един ден в завода, още един ден от нейния окаян и празен живот, още един ден, помрачен от тежки мисли и спомени. Спомени, които се забиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в изтерзаната ù душа и вече и поетият алкохол не беше в състояние да заглуши пулсиращата болка. Отровата от тежките рани беше простряла пипалата си из цялото тяло на Стефана и нямаше лек за нея. Тежкият грим беше твърде тежък за през деня и не беше в състояние вече да заличи следите от дългите самотни, алкохолни нощи. Нищо не можеше да спре треперенето на ръцете ù и тя смутено ги скриваше всеки път в джобовете на мантата си от злобните погледи на колежките си, а мъжете се извръщаха настрани, за да скрият присмеха си. Притеснено попипваше косата си, закрепена с фуркети в старовремски кок и излизаше от стаята, за да потърси малката бутилка в дамската си чанта. Вече и не разговаряше с никого. Възгрубелият ù от запоите глас караше всички присъстващи да се хилят насреща ù и тя замлъкна. Завинаги. Бригадирът беше добър и състрадателен човек, но не знаеше как да поговори с нея, за да я предпази от по-голяма беда. Беше му мъчно да гледа тая жена, някога откроявала се с изключителна  красота и остър ум, но по злощастно стечение на обстоятелствата беше останала стара мома. Колко удобно съчетание беше това – неомъжена, бездетна и алкохоличка, за да могат дребнавите човечета в завода да си чешат езиците по цял ден с нея. А и не само те. Стефана чуваше всички парещи и злобни думи по свой адрес, които се забиваха в съзнанието ù като ръждясали пирони, веднага щом обърнеше гръб. А напоследък хората дори не се и криеха. Сипеха хулите си в лицето ù.  Но тя не можеше и да заплаче вече. Бяха пресъхнали големите и черни като мъката ù очи. Нямаше вече и сълзи, само едно мълчание ù беше останало. И спомените. Ах, тези спомени, тежащи като воденичен камък на шията! Беше изгорила всички снимки от младостта си, но не успя заедно с тях да изгори и спомените си. Преследваха я навсякъде настойчиво и упорито така, както я бяха преследвали  ергените, когато беше млада. Само колко я искаха всички. И само колко я мразеха всички жени за успехите ù сред мъжете. Сякаш омразата им беше пораснала до такава степен, че се беше образувала висока и непреодолима стена от студена злоба, която ù препречваше пътя към щастието. Не, че беше високомерна и горделива и не можеше да се спре на никого от тълпата обожатели, но тя харесваше само един, който уви, не беше сред поклонниците ù. Или по-скоро беше, но беше вече женен. Полковникът. И фактът, че беше вече обвързан, не ù позволяваше да сподели с никого мъката си от невъзможната любов. Така Стефана си остана докрай неразбрана и мразена. И много сочена с укорителни жестове, сякаш за назидание на всички. Чакаше търпеливо с години полковникът да се разведе така, както може да чака само едно любящо сърце, изпълнено само с най-искрени и чисти чувства. Но той така и не се реши. Обещаваше ù, молеше я да не се омъжва за друг и да го чака, ей сега, да пораснат децата, ей сега, да се изучат, ей сега, да поемат по своя път, но съдбата беше решила вече друго вместо тях. Жената на полковника се разболя тежко и той се чувстваше гузен да я оставя точно сега.

   Срина се всичко в самотния и без това живот на Стефана. Остаря и повехна изведнъж. Алкохолът без капчица жал затъмни предишния ù блясък на красавица и я направи зависима и слаба жена. Това бе поредната ù коварна зависимост в живота, след полковника, но този път това я накара много по-бързо да се свлече до ръба на неизбежната пропаст. Пропаст, на дъното на която се въргаляха душите на много други наивници, които се стъпкваха и мачкаха един друг с надеждата, че могат да се изкатерят нагоре, но силите отдавна вече ги бяха напуснали и те със сподавени стонове се свличаха пак там, на долната земя. Нямаше вече ни любим мъж, ни дете, които да ù подадат ръка и да я накарат да продължава да живее, а само парещата прегръдка на изпитото я караше да се чувства още по-изоставена и предадена от съдбата. За какво ù беше тая проклета красота?! За наказание! И за присмех сега на околните, които май вече бяха удовлетворени. Получила си бе заслуженото. Дребните души...

   Така си и умря. От алкохол и самота. Единствено прегръдката на черната земя я приласка. За последно.

© Пепи Оджакова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Човешки разказ!
  • Действително познавах такава жена и умря от алкохол и самота(лека й пръст).Само съм чувала от майка ми,че навремето е била действително много красива и желана,но си е останала сама.И гримът й беше тежък и гласът й беше възгруб, и в завод работеше,останалото е украса Беше добър човек...
Propuestas
: ??:??