Тунели

1

   Гъст облак дим бе обхванал стаята за разпит. На главния комисар му бе трудно да наблюдава случващото се през огледалото, тъй като разпитващият просто не спираше да пуши и да гаси една след друга цигарите си. Бе по-притеснен и  от окования във вериги мъж от другата страна на масичката.

- Ако Борис продължава така до никъде няма да стигне... - мърмореше си главният комисар.

- Ще ми разкажеш ли как я уби, Александър? - Борис наистина изглеждаше много нервен и често, гасейки цигарата си, разрошваше допреди зализаните си  черни коси.

   За разлика от него обаче Александър бе по-спокоен от всякога. Лицето му бе безизразно и нищо не трепваше по него. Сякаш не го интересуваше каква ще бъде съдбата му. Въпреки това след въпроса на Борис преметна дългите и прошарени къдрици, почеса брада, сетне се усмихна и се наведе към другия мъж.

- Защо да ти разказвам това, което вече всички знаете? - попита той. - Не искаш ли да ти разкажа това, което никой не знае?

 - Какво говориш? - Не разбра Борис думите му.- Какво не знаем?... Разкажи ми! - за пореден път издиша  струя цигарен дим, който напомни на Александър гъстата мъгла, обхванала онази черна пустош.

- Беше студено... - заговори Александър. - ... много студено, но това не пречеше на никой. Никой не обръщаше внимание на студа и мрака. Черна пустош. Ни птича песен, ни нищо. Само в далечината се виждаха високи черни планини с остри върхове.

   Александър помълча известно време, загледан в цигарения дим, който все така танцуваше из стаята.

- Моля те, Александър, разкажи ми как уби Мария! - подкани го отново Борис. - Доказателствата са неоспорими.

- Тогава какъв е смисълът? - засмя се другият мъж. - Викове, крясъци и дрънчене на метал нарушаваха  тишината. Кървава битка. Хиляди мъже се биеха. Хиляди защитаваха война с черната броня. Той яздеше огромен дорест жребец - също черен. Ездачът бе по- висок от останалите и с грацията си, с  тежките оръжия и с огромната си прекрасна броня, наподобяваща дракон, изпъкваше ярко сред останалите мъже.

   Борис имаше странното усещане, че му разказват приказка. Реши, че Александър не е за затвора, а за лудницата, но въпреки всичко го остави да говори.

- Мъжът с черната броня бе най-почитаният командир на Севера. Затова войните му го пазеха с цената на живота си... Не можах да видя лицето му от огромния шлем, но по едно време се качи на висока скала сред бойното поле. Разкрещя се силно и размаха яростно меча си, за да си проправи път. Скоро около него бе пълно само с мъртви хора и никой не смееше да припари до него. Оставиха го сам на скалата...

   Борис погледна нетърпеливо часовника си и загаси поредната цигара.

- Командирът сръга коня си в хълбоците, при което животното изцвили и се изправи на задните си крака. Блесна силна светкавица и освети всичко наоколо. На север, сред гъстата мъгла, две фигури се отдалечаваха от бойното поле. Яздеха бързо и надалеч. Командирът с черната броня разпозна ездачите. Този с белия кон и бялата броня командваше вражеската армия... Беше жена. Красива жена. Дългите й руси коси следваха извивките на вятъра, а хладното й острие отчаяно се опитваше да се добере до тялото на другия ездач - сина на командира. Той също носеше тежка черна броня, наподобяваща тази на баща му. Младежът бе твърде млад. Неопитен... Баща му знаеше това добре, но го бе пуснал в битка, защото според всички момчето бе вече готово. Грешката бе на командира. Не биваше да го пуска толкова рано в този ужас...

- Какви ги говориш, старче?- загаси Борис още една цигара.

- Някой изкрещя на командира и каза, че синът му Лука е в опасност.- продължи Александър разказа си. - Той вдигна за пореден път меча си и крещейки силно, скочи с коня си от скалата. Двамата полетяха към морето от остриета и ярост и когато копитата на жребеца стигнаха дъното му, огромна вълна се отдръпна от тях и им направи път. Войните сякаш падаха безпомощно под копитата на червения кон. Нищо не можеха да сторят и срещу острието на командира... - Александър се усмихна задоволително, сетне въздъхна тежко. - Не след дълго жребецът му го отведе извън бойното поле, сред гъстата мъгла. Вече не виждаше нито Лука, нито бялата жена-воин... Остана сам. Дори хората му и враговете се изгубиха от зоркия му поглед. Чуваха се само крясъците им, примесени с дрънченето на мечовете. Скоро обаче и те изчезнаха. Тишина. За пръв път от доста време командирът имаше възможност да й се порадва, но нямаше време... За сетен път пришпори жребеца си. Животното го поведе на сляпо през мъглата. Скоро навлезе във водите на блато, около което се носеха глухи песни на щурчета. От Лука нямаше и следа, но командирът не се предаваше. Яздеше напред с надеждата, че ще го открие сред мъглата и капките вода, които се отделяха от блатото и се понасяха нагоре във въздуха, танцувайки около ездача. Самият той се чувстваше все по-лек и по-лек. Вече почти не усещаше тежестта на огромната си броня и на меча. Капките така и не падаха. Обикаляха сред мъглата и от време на време сякаш отразяваха някаква бледа светлина...

- Стига глупости, Александър! Губиш ми времето! Престани! - ядоса се Борис. - Това ли не знаем? Това ли искаше да ми кажеш?... Мисля, че можем да си свършим добре работата и без тази приказка.

   От доста време разпитващият не бе пушил и димът започваше бавно да изчезва. На главния комисар вече му бе по-лесно да наблюдава случващото се в стаята.

- И неочаквано командирът излезе и от блатото, и от мъглата. Застана на ръба на дълга и дълбока пропаст, чийто край не се виждаше. Водите на блатото се оттичаха в нея и политаха тихо към дълбините й. Командирът дръпна рязко юздите на коня си, за да го спре. Огледа земите отвъд пропастта. Бяха все така пусти и черни, но сега пред ездача се извисяваше скалиста планина, зад която сякаш се криеше огромното слънце. Мъжът се загледа в него. Бе по- голямо от всякога, но въпреки това не огряваше нито кътче от черните земи. Слънцето се извисяваше зад планината, виждаха се и буйните му пламъци, но то просто се червенееше и не светеше. Недалеч от него пък бе бялата луна...  Вниманието на командира бе привлечено от шумовете назад в мъглата. Обърна се, но не видя нищо. Само няколко светкавици далеч над бойното поле. Тогава обаче дочу цвилене на коне и видя далеч от него Лука и белия ездач да прескачат пропастта с конете си. Дори когато летяха над дълбините й не спираха да кръстосват меч и копие.  Командирът видя това и се върна бързо сред мъглата. Когато конят му набра скорост и излезе отново от блатото, двамата също преминаха от другата страна на пропастта.

- Признаваш ли, че си я убил? - попита настоятелно Борис.

- Тя не умря... - въздъхна тежко Александър.

- Какво? Казваш, че не е мъртва? Осъзнаваш ли въобще какво си направил?

- Остави ме да говоря... Моля те!

   Борис запали поредната си цигара и примирено се облегна на стола си.

- Добре тогава... - каза той и заслуша внимателно.

- Командирът пришпори за пореден път червения си жребец нагоре по скалистата планина, следвайки ездачите. Докато жребецът му се катереше, видя черната пустош, обсипана с войни. От всички страни се водеха яростни битки- различни и отделни. Командирът нямаше нищо общо с тях... Сега за него най- важното бе да намери сина си. Никога повече нямаше да го остави сам... Скоро отново дочу дрънченето на мечовете, но тогава червеният му жребец се подхлъзна на един камък и се препъна. Счупи си крак и ездачът му разбра, че вече не ще може да продължи с него. Изостави го и пое сам по скалите. Скоро дочу и гласа на Лука. "Аз те обичах... докато ти и семейството ти не посегнахте на моето", простена момчето. Мъжът с черната броня вече бе на  края на силите си, когато излезе на малка равнина на върха на планината. От там слънцето не можеше да се скрие от погледа му. То хвърляше червени проблясъци по бронята на Лука, който бе надвиснал с вдигнат меч над девойката. Тя лежеше безпомощна на земята, а мечът й бе твърде далеч от нея. "Семейството ми ви посегна заради баща ти! Той уби братята ми!", изкрещя момичето през сълзи. Командирът за първи път я  виждаше, но вече си бе навлякъл гнева й. Въпреки това се радваше за Лука след като бе видял, че синът му побеждаваше. Момичето обаче извади от пясъка дълго копие и го заби в гърдите на младежа преди той да й е посегнал... - от очите на Александър се стекоха две капки сълзи. -  Командирът изкрещя и скочи напред. Вече бе твърде късно... Лука се давеше в кръв. Баща му го подпря и го сложи леко на земята, сваляйки му шлема. Не успя да му каже и дума. Момчето бе отворило широко сините си очи, загледано в една точка. Лицето му бе придобило снежнобял мъртвешки цвят, когато командирът прокара пръсти през черните му коси, сетне се загледа в лицето на пристъпващата назад девойка. През зъби й закрещя. Закле се, че няма да види покой докато не я убие, докато не изтреби целия й род, но тя вече бе яхнала коня си и бе изчезнала от погледа на командира.

                                                                         2

- И какво стана после? - попита Борис.

- Мислех, че искате признание от мен. - усмихна се Александър.

- Всъщност си прав... Мисля, че е време да караме по същество!

- Добре тогава... - усмихна се още по-широко другият мъж. - Ще ви разкажа какво се случи онзи ден.

- Най-сетне! - възкликна и главният комисар.

- Денят... - въздъхна Александър. - ... не беше нищо особено. Не се различаваше с нищо от другите ми дни. Трябваше да се срещна с дъщеря ми Мария в парка... Надявам се, че бях добър баща, Борис- такъв какъвто аз нямах... Майката на Мария умря от рак и... знам какво е да си сираче. Израснал съм в дом за сираци и... не исках тя да се чувства така както се чувствах аз. Дано не е била самотна. Та... Онази сутрин излязох по- рано. Взех си кафе и така съм се зачел във вестника, че неусетно съм направил малка крачка напред... Стъпих на улицата с десния крак и минаващ рейс ме блъсна в лицето. Кафето ми се разля във въздуха заедно със струята кръв от главата ми... Залитнах назад, ударих се в стълба и накрая паднах сред пешеходците.

- И после? - подкани го Борис.

   Александър помълча известно време загледан в очите на другия мъж, сетне отново заговори:

- Умирал ли си някога? Знаеш ли какво е чувството да си на прага на смъртта?

- Ами... всъщност не. - каза колебливо Борис.

- Когато паднах на земята, очите ми се затвориха, но все още виждах. - сподави глас Александър.- Видях светлина в края на тунела, в който се намирах. Притесних се и направих няколко крачки назад. Тогава забелязах, че съм чисто гол... бялата светлина огряваше всяка част от тялото ми. Накара ме да се чувствам някак странно. Може би бях щастлив. Знам ли? Не помня много, но онова чувство ми хареса. И все пак не бе достатъчно. Нещо ми липсваше. Обърнах се към другия край на тунела, където видях себе си... Лежах все така сред пешеходците, насъбрали се около мен. Мария вече бе дошла и през сълзи се опитваше да ме спаси. От главата ми не спираше да тече кръв...  Виждах ужаса по лицето на Мария, страданието й, но все пак не знаех какво да правя. Не бях сигурен в коя посока да поема. Тръгвах ту към светлината, ту към тялото си. Дълго време се мотах напред-назад. Наблюдавах и дъщеря ми, надвесила се над тялото ми... От време на време хвърлях по някой - друг поглед и на хората около мен. Забелязах безполезните оръжия на полицаите, които разпитваха свидетели...

- Интересно...- отбеляза Борис.- И после? Какво реши накрая? Фактът,че сега говоря с теб предполага, че явно си избрал да се върнеш в тялото си... Прав ли съм?

   Главният комисар също бе наострил уши и мълчеше.

- Не знаех какво да правя... Бях объркан. Разколебан. Но загледан в светлината, усетих студен полъх отдясно. Обърнах се и се взрях в мрачната стена на тунела... Но не беше стена, а друг, трети тунел, обгърнат в мрак. Не знам как го забелязах... Беше толкова малък и тесен! Той събуди у мен друго странно чувство. Страх. Обаче изведнъж стана толкова студено, че усетих и болка... Това бе нещото, което ми липсваше. Болката... Страха... По тях познавах, че съм жив! Разбрах, че дори да се върна в тялото си, дори да последвам светлината няма да бъда отново жив...

- И пое по черния тунел?!

- Замислих се дали досега въобще съм бил жив.- продължи Александър. - Що за живот съм водил досега?... И да, поех по черния тунел, Борис.

- Какво усети?

- Още повече болка, студ! Но това не успя да ме разколебае, да ме спре. Нито за миг не помислих да се върна назад. Нито за миг! Продължих да крача смело. Мрак се спусна над очите ми. Изведнъж болката и студът изчезнаха. Обзеха ме гняв и ярост, каквито не бях изпитвал през целия си живот!

- На какво се гневеше толкова?- попита Борис.

- Не знаех още... Не знаех и кой съм всъщност, но някъде дълбоко в себе си осъзнавах, че ако продължа напред ще намеря отговори на много въпроси. Тъй и стана... Не се спрях и тогава мракът сякаш ме напусна. Поне така ми се стори за миг. Под нозете си усетих твърда земя... Сетне огромна светкавица озари небето и разкри безкрайната черна пустош, на която се намирах. Само в далечината виждах високи черни планини, зад които и червено слънце... Никъде не се мяркаше жива душа. Обърнах се назад, но от тунелът нямаше и следа... Бях сам. Сам се скитах дълго време сред мъгли и блата... Изкачвах планини и върхове, но не намирах нищо и никой. Никакъв признак на живот... Знаех, че това не може да бъде Ада. Прекалено бе тихо. Спокойно и без демони. Спрях се на ръба на една скала и седнах отчаяно - все така гол и бос. Мисля, че бе студено, но не усещах нищо друго освен гняв. В небето над мен бяха надвиснали черни облаци, от които се сипеха мълнии... В земята една от тях очерта силуета на нещо огромно зад мен. Нещо голямо и... живо.

                                                                       3

- Живо?!

- Поредната приказка... - въздъхна главният комисар. - Мисля, че е време да ги изкараме от там.

   Борис вече бе изпразнил кутията си с цигари, но димът все още танцуваше в стаята. След последната му дума обаче пепелникът на масата се разтресе и отново започна да дими силно. Разпитващият се уплаши и стана от стола си, отправяйки се към вратата.

- Какво става, по дяволите?- ядоса се комисарят.- Борис, чуваш ли ме?

   Борис обаче не отговори, а задърпа силно вратата, която не се отваряше. Димът се спусна бавно по стените и по огледалото. Покри ги целите.

- Успокой се!- каза Александър.

- Кой е заключил вратата?- крещеше комисарят.

   Вече не можеше да види нищо от дима, който обаче не задушаваше двамата в стаята просто защото се плъзгаше само по стените и пода. Скоро вратата също изчезна под булото му.

- Успокой се и седни...- подкани за сетен път Александър.

   Незнайно защо, Борис го послуша и отново зае мястото си. Сякаш се бе предал, че не може да стори нищо, та да излезе от стаята. Някъде сред дима дочу изстрели. Явно без успех комисарят се опитваше да счупи стъклото. Скоро изстрелите утихнаха.

- Когато видях сянката на огромните пипала, понечих да се обърна, но две ръце ме хванаха за главата... Нежни ръце... И тогава най- прекрасният женски глас ме попита за името ми. Аз й отговорих и тя също се представи...

- И? Как се казваше?

- Само прозрелите ще узнаят името й, Борис...- усмихна се Александър.

- Прозрелите? Кой какво има да прозрява?

- Докато ми държеше главата, тя ми шепнеше в ухото... Хилядите й пипала галиха голото ми тяло, когато сякаш получих видение, родено от думите. Видях  хиляди хора насред черната пустош да воюват помежду си. "В началото беше хаоса", каза ми тя, "и аз бях неговата кралица. Навсякъде по земята цареше хаос. Хората се избиваха... Бяха прекрасни времена, Александър! Красиво беше! Но когато жената стане силна, дори мъжете се обединяват, за да я унищожат...". Студените й пипала ме притиснаха силно. Мислех, че ще ме убие, но внезапно ме отпусна. "Но ти не си виновен", каза тя. " Когато станах силна, Дявола и Бога се обединиха, за да ме унищожат... Мен и моето царство! Решиха да внесат на земята ред. Отнеха ги от мен.. Отнеха ми всички хора и им създадоха нов живот, Александър. Измислен живот, в който хората живеят с бившите си врагове и стават роднини с тях. Проклетниците ми отнеха всички войни от кралството и ги накараха да забравят за враговете си като ги направят техни роднини! Само така според тях ще могат хората да живеят поне по- мирно... Като се сродяват с враговете си, а забравят за предишните си роднини. Измислен свят, нали Александър?" Тогава не знаех какво да кажа. Бях объркан...

- Значи роднините ни днес са ни били врагове преди?- попита Борис.

   Всичко му се струваше странно. Всъщност дори не можеше да вярва на думите му. Звучаха му като измислица, но от друга страна не можеше да си обясни и странния дим в стаята. Разбираше, че някакви непознати сили витаят в нея.

   Александър продължи:

- Тя каза, че ме е чакала много време. Векове наред никой преди мен не бе поемал по черния тунел... "Чаках те толкова време! Ти си моята надежда!", каза тя. Ако се обърнеш и ме погледнеш в очите ще прозреш истината за себе си, Александър! Ще откриеш кой си... Ще откриеш враговете си! Ще видиш истинския си живот и ще бъдеш моят крал... Заедно ще се преборим с всички и ще помогнем на хората да прозрат истината, да открият тайните на жалкия живот, който водят!"

   Димът започна да придобива черен оттенък и да танцува все по- бързо по стените.

- И ти какво реши? - попита плахо Александър.

- Обърнах се и пипалата й ме обгърнаха, притискайки тялото ми към нейното. Нежните й ласки ме възбудиха и неусетно съм я обладал... Дори не помня как стана. В началото огледах огромното й катранено-черно тяло, което вместо крака и коса имаше само пипала, с които се придвижваше... После обаче видях и очите й. Видях истината  за себе си...

- Каква е тя? - попита плахо разпитващият.

- Аз, Борис, съм мъжът с черната броня... Командирът... Бащата на Лука... Бедният ми син! - от очите му се стекоха още няколко сълзи.      

4

   Борис се засмя на думите му.

- Не може да бъде... - подшушна си той. - Това... Не знам... Ами ако не беше погледнал в очите й?

- Попитах я за това.- избърса сълзите си Александър.-  Каза, че щяла да ме върне обратно в тунелите и да реша по кой да тръгна. "Ако ли погледнеш в очите ми, ще ти върна живота и ще ти дам сила, за да ми помагаш"... Бедният Лука! Беше добро момче, Борис. Аз съм виновен за всичко... И сега не мога да го намеря. Кой знае къде е по света и дори не знае истината. Живее друг живот без мен. Дори не знае за съществуването ми... Но ние ще променим нещата! Хората ще узнаят всичко и... отново ще живеят!... Постепенно всичко ще се нареди.

- Откъде смяташ да започнеш?

- От теб!

- От мен ли?- засмя се Борис.- И какво ще правиш?

- Ще ти покажа истината...  Аз я видях и всичко се промени. Когато погледнах в очите й, осъзнах, че жената- войн, която уби Лука е дъщеря ми Мария! Живял съм повече от 20 години със смъртния ми враг!- стисна гневно юмрук.- Отгледах го като собствено дете, храних го и го целувах без да мисля за Лука! Накараха ме да забравя детето си, Борис!... Когато се върнах в тялото си... Чувствах се по-  силен! Пълен с енергия, гняв!... И тогава отворих очи.

   Борис запали още една цигара и се приближи към другия мъж, който за миг млъкна, сетне продължи:

- Искаше ми се да видя Лука, но видях Мария да плаче над тялото ми. Мразех я с цялото си сърце! Все още я мразя...

- И какво направи когато се съвзе и я видя?- попита разпитващият.

- Спомних си какво видях в тунела докато наблюдавах тялото си... Спомних си за хората, които ме наобиколиха. За полицаите, за оръжията им... Скочих на крака и грабнах пистолет от ръцете на твой колега. И я застрелях. - очите му отново се напълниха със сълзи.- Дотогава не знаех що е щастие, Борис!

- Ти си луд!

- Прострелях я в гърдите... Свлече се бавно на земята и каза само "Татко". Мария не осъзна истината нито за мен, нито за себе си... Умря в лъжа.

- Умряла е щастлива, че те е видяла жив! - ядосваше се Борис. - Осъзнаваш ли какво си сторил? Сега си сам, Александър! Кой ще дойде да те види?

- Синът ми... - подшушна си Александър.

- Синът ти?! - засмя се другият мъж. - Ти дори не знаеш къде е! Как ще го намериш? Дали въобще е жив?... Нищо не знаеш, нали?

- Тя ще ми помогне... Тя ми обеща.

- Кой? Жената от приказката ти? От онзи сън?

- Моята кралица... И новите ми синове!

   Стаята се разтресе силно. Димът стана катранено черен и от него зад Александър изскочиха няколко огромни фигури. Всички носеха тежки черни брони със синкав оттенък. Лицата им не се виждаха. Чуваха се  само тежките им дихания.

- Те ще ме пазят и ще ми помагат когато ги повикам... - мърмореше си Александър.

   Бронираните мъже го освободиха от оковите и белезниците.

- Спрете веднага! - изкрещя Борис и извади пистолета си, насочвайки го срещу останалите.

- Спокойно, приятелю! - заговори Александър. - Нищо няма да ти сторим... Само ще ти покажем истината!

   Стана и разроши прошарените си коси. Въпреки възрастта си все още бе снажен и  изглеждаше заплашително, пълен с енергия и както самият той каза, с гняв.

   Един от новите му синове с Кралицата му подаде малък нож.

- Хванете го!- нареди им Александър.

   Бронираните взеха оръжието на Борис и го опряха в стената. Бяха твърде огромни и силни и разпитващият не се съпротивляваше дълго. Стиснал ножа, Александър се приближи до него и опря острието във вените на десницата му, сетне му подшушна.

- Не се безпокой... Ще повървиш през тунела, но няма да си сам. Синовете ми ще те придружат и ще ти покажат другия път... Пътят към Нейното кралство! Пътят към истината...Погледни в очите й и ще разбереш за какво говоря, братко!

   Сряза му вените. Кръвта се стече по стените зад черния дим. Скоро Борис загуби съзнание, но бронираните мъже все още не го пускаха. Стаята се разтресе силно и изведнъж Александър остана съвсем сам с тялото на разпитващия, което падна на земята.

   Синовете изчезнаха заедно с дима по стените. Зад огледалото обаче главният комисар не можеше да помръдне. Не виждаше нищо. Времето беше спряло.

                                                                  5

   Александър знаеше, че сега синовете му придружават душата на Борис до Кралството й. Благодарение на него още един щеше да прозре истината. Ако не бе повикал бронираните той едва ли щеше да намери третият тунел. Самият Александър осъзнаваше, че е цяло чудо, че го е намерил.

   Макар димът вече да не танцуваше по стените част от него се разнесе из стаята и пред очите на стария мъж. Отново го обзеха спомени за гъстата мъгла. Но това не бе мъглата, в която отчаяно се опитваше да намери Лука, а мъглата в парка.

   Беше мрачен, но все пак щастлив ден както за Мария така и за баща й. Тогава момиченцето навършваше пет годинки и Александър й бе купил кученце за подарък. Двамата цял ден си играха с животинчето. Мария се смееше силно и заедно с животинчето тичаше из мъглата. Обикаляха около детските площадки и дърветата. Въпреки мъглата денят обещаваше да бъде топъл. Слънчевите лъчи огряваха щастливото лице на Мария когато заедно с кученцето си отиде до Александър, целуна го и каза: "Ти си най- добрият баща на света! Обичам те!" Да, това настина бе най- щастливият ден на Александър макар, че вече знаеше, че го бе прекарал с врага си.

   За сетен път стаята се разтресе, но старецът не помръдна. Просто седна отново на стола си и зачака. Таванът се пропука над главата му, заплашващ всеки момент да се срути. Вместо това обаче той полетя и изчезна. Александър погледна нагоре. Очакваше да види нещо от горния етаж на сградата - лампи, бюра или полиция.

   Когато облакът прах се уталожи, старият мъж съзря познатото му червено слънце, което не огряваше нищо в черната пустош, в която като дупка в земята се намираше стаята в момента. Александър разбра какво се случва  и просто подпря глава на ръцете си... От време на време му минаваше мисълта да се покатери на стената и да излезе  в Кралството, но не направи нищо. Просто зачака да се появи някой.

   След време дочу стъпки, но не се обърна.

- Сега разбирам всичко! - каза със сподавен глас Борис.

- Какво сторих... - Александър сякаш не го слушаше и не му обръщаше внимание. - Дъщеря ми... Детето ми... Аз я обичах. Бях щастлив с нея. Отгледах я, защото бе мое дете... Възпитах я да не бъде лоша. Не съм създал жена-воин, която да убива, Борис!

- Аз... видях истината! - промърмори другият мъж на ръба на стената, от който наблюдаваше стаята.

- Мария... Тази Мария, която отгледах и възпитах, не е Мария, която уби сина ми... Обичах я! Бях щастлив с нея!... Бях ли щастлив сред хаоса? Не!... Вярвам, че и Лука е щастлив някъде там... Какво направих? Какво сторих? О, Мария! Дъщеричката ми...- хвана се за главата и започна да рони сълзи още повече.

   От бездънното небе към стаята се понесоха частите от тавана. На Александър му се стори, че някой тропа силно на вратата. Борис изкрещя силно и скочи отново в тялото си, при което тавана се възстанови. Тишината престана и отвъд вратата се дочуха яростни викове.  Старецът обаче така и не стана от мястото си. Другият мъж пък лежеше все така безпомощно на земята и кървеше силно.

- Какво направих? - сега Александър съжаляваше, че бе поел по черния коридор.

   Вратата се отвори с гръм и трясък. Полицията нахлу и отново сложи белезници на Александър. Други пък помогнаха на Борис.

    Никой не можеше да разбере какво е станало в стаята. Всички се притесняваха и се страхуваха.  В паниката никой не бе потърсил ножа на Александър, скрит в задния му джоб.

6

   Полицията не се нуждаеше от признанията на стареца, за да го затворят зад решетките. Всъщност самият Александър не разбираше какъв бе смисълът от последния разпит след като толкова хора видяха как уби дъщеря си.

     Сложиха го сам в една тъмна килия. Виковете и крясъците на затворниците го побъркваха. Дразнеха го, защото му напомняха на онези хаотични, безразборни битки на черната пустош. Всеки затворник си имаше свои проблеми. Всеки си искаше своето и не се интересуваше от чуждите нужди. Липсваха приятелството, топлотата... Имаше само гняв и мъка.

- За това ли се бориш, Александър?- говореше си възрастният мъж, скрит в ъгъла на килията си.

   Затворил очи, се отдаде на стари спомени по Мария. Вече не можеше да я върне. Не трябваше въобще да я убива и да се отдава на гнева си. Знаеше го. Трябваше да продължи да живее с дъщеря си и просто да потърси Лука.

- Твърде късно е... - пророни през сълзи той. - Загубих всичко! Сам съм...

   Стори му се, че в главата си дочу думите на Кралицата: „Не, не си сам!".

- Вие не сте моето семейство... - каза Александър. - Лука и Мария бяха семейството ми... Хората, които обичах умряха! Сега съм сам. Останаха само мъката и гневът... Какво да правя сега?

   Поплака си известно време и извади ножчето от задния си джоб.

- Аз си свърших работата... Нищо повече не мога да направя! Борис вече знае, Кралице... Прозрял е истината и ще довърши започнатото. Вече той ще призовава синовете ти! Аз бях до тук.

- Не го прави! - крещеше вътрешният му глас.

- Стигааа! - извика още по- силно Александър и сряза вените си.

   Никой не дочу думите му в тази суматоха. Никой не се интересуваше от него. Щеше да си умре сам.... Кръвта му се стече по дебелите му  ръце и по пода.

- Сега вече знам по кой тунел да поема... - прошепна си Александър.- Към светлината...

   Неочаквано обаче мъжът от съседната килия бе видял кръвта и извика:

- Стража! Помощ! - гласът му бе страшно познат на стареца.

   Вече му притъмняваше пред очите. Виеше му се свят, но въпреки това събра сили и се домъкна до решетката. Загледа се в отсрещната килия и тихо каза:

- Доближи се момко...

   Младежът опря лице в решетката и лампата освети лицето му. Александър веднага го позна.

- Лука! - ахна той.

   Желанието му за живот се възроди. Отново имаше цел. Съществуванието му имаше смисъл... Бе открил сина си.

   Вече му притъмняваше пред очите. Знаеше, че скоро отново може да се озове сред тунелите и затова се просна на земята протягайки ръка през килията.

- Синко... Ела насам... - шепнеше той, но сред хаоса Лука не чу нищо. - Подай ръка!

   Все още кървеше силно, но знаеше, че скоро стражата ще дойде и ще го спаси. Не знаеше как, но щеше да освободи сина си. Искаше да избягат и да заживеят заедно.

   Протегна отново ръка, когато върху нея се стовари тежката стъпка на Борис.

- Какво... - простена от болка Александър.-... правиш?

- Той умира!- изкрещя Лука. - Няма ли да му помогнете?

- Той не трябва да живее... - подшушна Борис.- Така е най- добре. Ще умре първият и последният, прозрял истината за живота...

   Александър се засмя и попита:

- Не си погледнал в очите й, нали?

   Борис не отговори.

- Значи затова се ядоса! Затова не искаше да си вървя от този свят... Е, значи всичко свърши!

- Всичко ще свърши с твоята смърт, Александър... - въздъхна Борис. - Следвай светлината!

- Как е възможно това? - крещеше Лука. - Ще го оставите да умре?

   Александър вече виждаше светлината в края на тунела и не можеше да се помръдне. Не можеше да каже истината на сина си, но пък дочу думите на Борис:

- Спокойно, синко!... Утре излизаш от тази дупка и ще можеш да започнеш нов живот... Забрави за ужаса, който си видял. Той няма да ти помогне...

   Ръката на Александър се отпусна. Той издъхна и едва тогава се освободи от стъпалото на мъжа.

   Старецът отново се озова в тунела. Съзря бялата светлина, но бързо се обърна и се затича към другия край, където бе мъртвото му тяло. Колкото и да тичаше обаче все не стигаше края. Животът му го напускаше. Не след дълго тялото му изчезна от погледа. Александър бе мъртъв.