Огромен букет от розови гладиоли…Стърчеше глупаво в единия ъгъл на стаята, а прозрачният сутрешен здрач бавно се отдръпваше от неясните му очертания…Беше го прибрала в спалнята преди да заспи, защото котаракът упорито се опитваше да изяде част от аранжировката …”Трябват му витамини…”-разсеяно си мислеше, докато бавно се връщаше в действителността…Вярно беше…Помнеше добре какво се случи снощи…След закъснение от два часа и, когато тя вече беше тръгнала да се прибира след работа, той я взе с лъскавата си кола. Тя мълчеше ядосано, мразеше закъсненията, празните думи, неизпълнените обещания. Той просто караше из квартала, не казваше нищо…След поредния безсмислен обратен завой, тя най-после процеди:
-Къде отиваме…?
Не получи отговор…Той спря на оживена улица…Промърмори нещо и слезе от колата. След пет минути почука на страничното стъкло откъм нейната страна-„Отвори вратата…!” Тя отвори и в този миг той й подаде същия този зашеметяващ букет цветя…
-Извинявай!-Не, нямаше да му прости толкова лесно…Мълчеше…
Познаваха се от три месеца. Той беше най-странният човек, дръзвал да се добере до сърцето й-успял, известен, богат и…ерген…В началото тя се отнасяше скептично към пламенните му обяснения в любов , към плановете за съвместен живот, към милото му отношение, към разбирането, към вниманието му, към това, че винаги казваше точно това, което тя искаше да чуе. След два провалени брака, последните години от живота й се бяха превърнали в ад. Преваляйки средната възраст, тя почти се беше уверила, че вече няма никакви шансове да заживее с партньор. А и защо й беше? Тежката работа и ежеминутната заетост не позволяваха никакво разсейване. Розовите мечти и романтични блянове отдавна бяха захвърлени в архива с хубавите спомени, които отвреме на време си позволяваше да разглежда с носталгия, като стари албуми с избелели снимки…Любов…Тя е за младите…Беше открила своите простички удоволствия от живота-книгите, музиката и разходките в планината и те й бяха напълно достатъчни за да се чувства цяла…И ето че съвсем неочаквано, като лятна буря, той връхлетя в живота й…
Първата им среща беше запомняща се-вечеря в скъп ресторант, свещи, класическа музика, рози…Ръката му, преплетена с нейната…Отвреме на време я целува нежно, докато я гледа в очите….
-Никога не съм обичал така…!
Тя все още не вярваше…Дълбоко, в едно позапуснато кътче от съзнанието й, съвсем слабо се опитваше да засвети червена лампичка, когато той й призна, че наскоро е слязъл от политическата сцена, но се кани наново да се завърне…Говориха си за всичко. Той слушаше внимателно това , което му казва. „Колко е мил…” После, съвсем логично, се стигна до интимност…Отидоха в лъскав хотел и прекараха цялата нощ там…Тя се питаше защо е това, след като живеят в един и същи град. Практичният й мозък не разбираше защо са нужни разходи за хотел, когато спокойно могат да отидат у тях…Когато го попита, той просто вдигна рамене и каза:
-Мислех, че така ще се чувстваш по-удобно. На неутрална територия…Но следващия път, щом искаш, ще отидем у дома…
И тя забрави…
Занизаха се дълги дни. Той пътуваше извън България. Обаждаше се по няколко пъти на ден. Пишеше й. Разпитваше я как е минал денят й. Интересуваше се от проблемите в работата й…Така, ден след ден, тя полека започна да разчупва бронята…Отпусна се. Често се смееха. Разказваше му вицове…И той й разказваше, но не го умееше особено…Нищо…Беше забавен…Само за нея. Той започна да й намеква за по-сериозна връзка…
-Искам да ти купя кола на първо време…Не мога да понеса да се разкарваш из града с транспорта в дъжд и пек!
Тя протестираше-ама как така, това да не са дъвки? Не може да приеме. Той се сърдеше. Достатъчно убедително. И тя реши да повярва…
-Още утре отиваме да си харесаш…-Но после изникваше нещо спешно-Е, ще отложим за след три дни…След седмица…Като се върна от Русия…
-Разбираш ли, че те обичам, искам да живеем заедно…Искам да си купим хубав апартамент, на твое име…
Не, къща с градина. Тя винаги беше мечтала за къща с градина.
-Добре, мило. Къща с градина…И вила на морето. И ще пътуваме навсякъде по света. Където пожелаеш…
-Хей, недей така-закачаше го тя-Може да поискам на Малдивите…
-Ами, значи на Малдивите…
Тя не можеше да повярва, че мечтаният мъж се е появил в живота й. И то точно тогава, когато беше спряла да го търси…
Веднъж той каза:
-Да идем на пътешествие. Избери ти къде!
Сърцето й се преобърна и затопурка в радостен галоп-винаги беше мечтала да пътува, но до днес беше излизала извън страната само няколко пъти и то до Гърция и Сърбия… Избра сравнително близка, но доста популярна дестинация. От години мечтаеше да отиде там. Той направи резервация в много скъп хотел. Купи самолетни билети. Тя се готвеше трескаво за пътешествието на живота си. Купи си красиви летни рокли. Фотоапарат. Беше на върха на щастието. В деня, преди уречената дата на полета, когато тя вече беше събрала багажа, той почти не й писа…Тя се опита да му се обади няколко пъти, но той затваряше или пък не вдигаше телефона…Обади се в късния следобед. Изслуша дългата й тирада за конфликт в службата.
-Виж, мило, ще трябва да отложим пътуването с два дни…-вметна сякаш случайно той-Спешно се наложи да работим с бизнеспартньорите ми от Турция, нямаше как да променя ситуацията…Само два дни…
Не, тя не можеше да отлага…Тя имаше само пет безценни дни. А за три дни не си струваше почти 12-часов полет в едната и после в другата посока…Какво щяха да видят за един ден? Обидено му затръшна телефона. Заяви му недвусмислено повече да не я търси…И той замлъкна…След няколко часа телефонът забръмча…Съобщение…”Обичам те!” Тя го игнорира…
После размисли…И му писа. Слуша сълзливи обяснения, молби за разбиране, красиви думи…Отново думи. Само думи. Дя, тя обичаше думите, възхищаваше се на писаното слово и това беше неразделна част от живота й, но сега…Те увисваха в пространството й като разноцветни, тук там бляскави от прекален брокатен фалш балони. Колкото й да са красиви, празните думи са си празни…Глупавите обещания също…Мислеше си и му го каза…
-Права си. За всичко съм виновен аз…Щом не искаш повече да сме заедно, ще прекратим …
Тя си мислеше за единствната нощ, която прекараха заедно преди месец и половина в хотела…После той така и не намери време да излязат. Открадваше по два часа максимум, за да отидат на кафе или да дойде за няколко бързи целувки в колата му на паркинга пред службата й…”Няма как, мило…много работа…” Тя го питаше защо понякога с часове мълчи-не отговаря на телефонните повиквания, не отговаря на съобщенията й…Беше опитала да го убеди да излязат няколко пъти-на театър или концерт. Той обещаваше. Но, колкото повече напредваше времето и приближаваше уреченият ден и час, той все по-рядко отговаряше на съобщенията й. Тя свикна, че дългата пауза преди самата уговорка обикновено означава едно-тя ще си събере нещата, ще си тръгне от работа, ще му пише:”Пътувам към къщи, обади се, когато можеш!” и той ще отговори след половин час с някакви мъгляви извинения…Тя се прибираше у дома и прекарваше вечерта сама, но надеждата винаги оставаше:”Е, може пък утре да се освободи…”. Но и на другия ден той беше много зает…Зает беше и през почивните дни. Подхвърляше й идеи за кратки пътувания до морето, които сякаш в последния момент претърпяваха фиаско…”Нищо, може би следващия уикенд…” И така минаха три месеца…Сегашната ситуация беше почти непростима, според нейните стандарти…Тя не разбираше как може да се провали нещо, планувано един месец…Беше дал сума, надхвърляща собствените й спестявания, за самолетни билети и хотел, а сега…Всичко отиваше по дяволите…”Не се тревожи за парите ми!” Той има връзки. Уредил е с хората от хотела да отложат резервацията…Така или иначе тя не разбра…Но отново започна да се съмнява…”Къде? Къде е уловката?” Прости му, все пак…С възрастта беше започнала да прави компромиси, да отстъпва…Продължиха да валят обяснения в любов…Натруфени, понякога прекалено сладки изречения, като турска баклава с шамфъстък, които тя преглъщаше само и само да му угоди…До тази вечер…
-Обещах да те заведа на вечеря и ще го направя- гласът му размърда напластената, обидена тишина…-Какво да правя като съм толкова зает???
Заведе я в хубав ресторант. Букетът й беше огромен, затова сервитьорката го облегна отстрани до масата. Поръчаха си любимото й вино. Не, тя не можеше да се сърди дълго…Не, тя не можеше просто така да пренебрегне сладката му момчешка усмивка, без да й отвърне със същото…Засмя се…Той й целуна ръка…Чукнаха се…Разговорът потръгна. Беше приятно. Вечерята беше вкусна, а десертът-впечатляващ…Силно сиропирана турска баклава с шамфъстък…След кафето, той плати сметката и забързаха към колата. Валеше проливно. Нямаха чадър, затова той затича и й отвори бързо вратата, за да не се намокри…Подкара по пустите улици…
-Отиваме у вас, нали?-поне така бяха планували тази вечер…Да вечерят и да се любят след това…И двамата бяха чакали този момент…
Той не отговори, пошегува се…Каза й колко я желае. Целуна я страстно, докато чакаха на един червен светофар…Тя знаеше в кой квартал живее той, затова се учуди, когато разбра, че се отдалечават доста от района…
-Къде отиваме?
Той мълчеше.
-Къде ме водиш?
-В хотела…
-Но защо отново там, а не у вас?
Той промърмори някакво обяснение…И тогава тя разбра…Било е пред очите й през цялото време, а тя си позволи да го проумее чак сега…Той е женен!!! Лъгал я е от самото начало! Тя си спомни първия им разговор, нейното категорично:” Не излизам с женени мъже!” Тогава дори не си бяха разменили телефоните…
-Закарай ме у дома, моля те…
Той обърна. Дъждът навън се усили. Мълчаха. Вече и двамата бяха наясно…Пред блока тя му благодари за вечерята и изтича бързо към входа. Не чу да потегля. Влезе у дома и зачака сълзите. Нищо. Сърцето и кухо отмерваше обичайния си ритъм. Намери ваза за да потопи цветята. Поговори си с котарака. Изпи чаша вино. Нищо. Усети, че й се доспива. Взе душ и си легна. Не й се доплака. И заспа…
И сега първото нещо, което видя щом се събуди, беше този голям букет от розови гладиоли…Пищни, крещящи, твърде сиропирани…Трудни за преглъщане…Като турска баклава с шам фъстък…Тя стана и си направи кафе. Мрачният ден нахлу в хола й с упояващо свеж въздух…”Първият ден от остатъка на живота ми”…Тя се обърна, извади букета от вазата и го изхвърли…Никога не беше харесвала отрязани цветя…