Елитно изглеждащ господин върви по улицата и се откроява. Не заради цвета на костюма – той е по-скоро черен, доколкото може така да се каже за тъмносивото в мъглявото време на началото на пролетта, когато клоните на дърветата са още черни, небето е ниско и влагата е подгизнала цветовете. Не и заради вратовръзката – тя пък е почти червена, ако има червеното такъв мокър нюанс. Още по-малко причината е в обувките му, лъснати до безочие и леко проскърцващи при движение; интересен беше възелът на кожените им връзки – като панделка на момиче.

     Скоро ще заръми отново и ще намокри костюма – тогава тъмносивото ще почернее още повече, а по лъснатите обувки ще се образуват малки капчици вода, мръсна вода от вадите и канавките, водата ще стане на петна и ще изцапа панделките. Но господинът нехае. Нюансът на червеното леко се поклаща пред корема му, той изглежда добре и го съзнава.

     Тя го вижда през прозореца на трамвая и се изненадва. Сутрин е, хората изглеждат още неизтръгнати от сънищата си. Всички спят – държат се за висящите дръжки, а главите им са клюмнали като на полуживи от някой фантастичен филм. Рядко се чува човешка реч. Всеки втори е възрастен, доста възрастен за това време от живота си, а всеки трети кашля – прекалено силно, за да е от проста настинка. Жената се премества на друга седалка, защото кашлянето зад нея изглежда съвсем токсично, почти пневмонично. Обръща се с погнуса и вижда как кашлящата усилено бърше с опакото на ръката си прозореца и продължава да дере гърлото си. Какво ли толкова иска да види навън?

     А, да – господинът. Сяда на седалка по-напред и вече не вижда мъжа, само си спомня за него.

     – Набивате се на очи – би му казала. – При това – приятно. Браво на вас.

     Какво ли би отговорил той? Сигурно ще се усмихне.

     – Благодаря. Такъв комплимент не се чува всеки ден.

     – Значи вие не изглеждате така всеки ден, така ли?

     Непознатият ще се зачуди: тази сваля ли ме, ненормална ли е или просто е любопитна?

     – Общо взето, така изглеждам ежедневно – ще признае. Няма да признае обаче, че съзнава своята изключителност. Вече никой не се облича като него.

     – Не забелязвате ли? – ще му каже тя. – Вече никой не се облича така. Хората са омърлушени, безволеви, нямат сили и желание да изглеждат по-добре от себе си. Предали са се. А вие... вие – не.

     Господинът ще се представи и ще предложи на жената да изпият по едно кафе в близката сладкарница. Ще погледне скъпия си часовник и небрежно, но със задоволство ще установи, че има време до началото на работния ден.

     Тя ще се съгласи. Кафето ще е горчиво, защото тя няма да иска да сподели, че го пие с три бучки захар – просташко е. А той ще предпочете чай. Нюансът на червеното ще му отива. Тя ще се чуди на колко години е, когато го чува да уточнява:

     – Работя като консултант.

     Това не я интересува. Не е чувала за такава работа. Сигурно е безработен. Няма значение. Всъщност – най-вероятно е безработен, щом изглежда така. Повечето като него крият професионалните си занимания, но никога – безделието си. Жената се досеща за един тип, който нямаше толкова достолепен вид, но също така имаше спортен, почти младежки вид и безупречното му стегнато тяло разкриваше здраве, лишено от работни грижи и усилия. Презираше го този красавец; той ѝ беше съпруг доскоро. А този, макар и да има някакво далечно сходство в силуета с другия, бившия, и макар това да я кара да бъде резервирана и леко раздразнителна, ѝ е симпатичен. Косата му е бледо сива, почти бяла и приятно изпъква на тъмния силует на сакото.

     – А вие? – ще я пита.

     Тя ще му разкаже за детската градина и междувременно ще скрие внезапно избухналата в нея уплаха за външния си вид: тя е като всички други, не се откроява, слива се със зидариите на блоковете и с ококорените и тъжни локви по улиците. Добре, че от време на време пръска по някоя капчица дъжд, та да не личи, че дрехите ѝ са втора употреба – мокри, те приличат на нови. Ще разказва бавно и търпеливо ще отпива от кафето. За децата ще говори най много: колко са различни вече. И ще си позволи да направи сравнение – че хората се променят по-бързо от технологиите, и странното е, че промените никога не водят до по-добро. Преди децата бяха по-спретнати, а сега все повече идват с шити дрехи и с кръпки, не са любопитни като преди, често се бият без причина. И с възрастните е така, само дето винаги имат основателна причина ако не да се бият, поне да си въртят номера. И е толкова е трудно в днешно време да видиш някой по-представителен така, по-изискан, по-благороден, облечен прилично и авторитетно, някой...

     – ... като вас – ще се изтърве. Но ще добие кураж от благия му поглед: – Спретнат стилен и спокоен. Според мен спокойствието е най-скъпото нещо. Повърхността на айсберга. Забелязвате ли, че напоследък повечето хора сме като психясали?

     Той ще я изслуша, ще се съгласи, ще плати дискретно, без да го натрапва, ще целуне ръката ѝ ще се разделят без да си разменят номерата на телефоните.

     Дъждът става по-силен. Жената се досеща, че е забравила да си вземе чадъра, а трябва да слезе още на тази спирка и да върви пеша двеста метра под дъжда. Кашлящата дама отново застава плътно до нея, готви се и тя да слиза.

     – Престанете да кихате и да кашляте във врата на хората! – би ѝ направил забележка хубавият мъж с черно-сивия костюм. – Не носите и носна кърпичка дори. Съобразявайте се, моля.

     Тя ще се учуди, че не го е забелязала до сега – той нали беше навън, вървеше бавно по тротоара, сякаш се канеше да влиза на съвещание или нещо такова. Във всеки случай имаше вид на човек, който не би възразил и дори би приел за естествено, ако сложат пред нозете му килим.

     – Какъв сте вие, че да ми правите забележка? – ще се озъби болната. – Ще си кашлям, когато и където поискам.

     Той ще вдигне рамене и ще каже сухо:

     – Само не във врата на съпругата ми. Моля! – Ще извади отнякъде черен чадър. Предвидил е всичко.

     По натъртеното подчертаване, по удебеления глас тя ще разбере, че този мъж не може да се моли. И ще признае, че не иска да го прави. Просто го казва, при това не от учтивост, а като израз на искрено презрение. Жената усеща как в нея се връща онази хладина от сладкарницата, полепнала по невидимите косъмчета на ръцете ѝ, острото убождане на студа от спомена за онзи спортен, добре изглеждащ безделник, с кого споделяше живота си доскоро, и изведнъж осъзнава, че този костюмиран благородник е от същото тесто.

     Тя не би искала да бъде негова съпруга. Странно, защо все на такива попада? И как лесно се заблуждава – това не е ли признак за незрялост?

     Изчервява се и слиза първа на спирката, подавайки машинално ръка на кашлящата старица зад себе си. Онази поема ръката изненадано, защото знае за окаяния си вид, с другата пази устата си, благодари и се извинява:

     – Малко съм болнава, простете, моля. Към аптеката съм тръгнала.