Вероятно минаваше 3 през нощта. Тази нощ заспах на дивана. Върху холната маса все още светеше лаптопът, с поредния погълнал ме проект. Навярно съм заспала тук от изтощение. Нямам сили да стана и да го изключа. Заставам в седнало положение, облягам се назад. Срещу мен има голям прозорец, от който се процежда светлината на уличната лампа и меко огрява стаята. Тази нищо и никаква гледка ми въздейства много успокояващо. Клоните на дървото,полюшващи се от нощния бриз и сенките, играещи по стените ми. Колко много неща се променят за една година. По същото време, преди една година, ако някой ми беше казал, че ще прекарвам по 10 тина часа на ден в преследване на цели, които тогава биха ми се сторили в разрез с всяка моя личностна черта, че всяка частица енергия ще изтича в тази чаша, че ще спя веднъж на две денонощия и че почивката ще ме плаши, бих казала, че имате грешка. Аз не съм такъв човек. Какво? Математика ли споменахте? Но моля ви се, аз едвам си смятам рестото в магазина, какви математики, какви технологии. Аз съм млада, сега ми е времето да живея. Ако не сега, кога? Господ ме е рисувал с четка, а вие искате от мен да сядам и да уча.

Ох, ако знаеше, наивна моя, какво те чака...А ако сега беше друга и застанеше до мен, ако ми беше дала възможност да ти послушам разсъжденията

вероятно щях да те изгоня.

Една година. Едно решение. Не помня какво ме подтикна тогава. Вероятно съм се стреснала от нещо. Вероятно съм припознала бъдещето си в някой и разковничето е цъфнало.

Въпреки липсата на сън и абсолютната умора това нещо - човешкия дух, някаква си романтична измислица, просто няма пречупване. Човек желае ли нещо с цялото си сърце, няма кой да го спре. Стигнах до положението – 5 часа сън. Достатъчни са за две денонощия. По две кафета на денонощие и няма, и няма какво да ме пречупи и нищо не успява поне за миг да ме докосне и разклати. Не мога, дори за момент да си кажа, че не мога да се справя с нещо, с каквото и да е то и сама да си повярвам.

Колкото повече време прекарвам сама, толкова по-силно разбирам колко нямам нужда от друг. Човек има нужда единствено от себе си…. а колко трудно е всъщност да откриеш себе си…само ако знаеха хората, търсещи се в други хора, че тези хора, навярно търсят същото…за себе си..а не е ли една личност – единствена такава? Следователно нищо няма да се намери. Разочарованието не ги спира, не спират да се търсят. Но така е някак по-лесно. Да намериш онази липсваща част, онзи фрагмент, който в просъница те завъртва в мисли и желания, да я намериш в някой друг – готова, завършена, запълваща и очакваща. Колко време ще мине преди да осъзнаеш, че копаеш още по-надълбоко. В колко души ще търсиш и ще се самоуспокояваш, че се намираш? Колко от тях ще виждаш като различни, специални, сантиментални, както виждаш себе си? Колко от тях ще забравиш и за кои ще се сещаш? Забравяш, защото се променяш. Сещаш се, защото ти напомнят за някого, който някога си бил.Те също се променят…и кой ,за кой, ще се сеща, когато някой се сеща за някого…. А какво в действителност търсиш? Сигурен ли си, че знаеш какво ти липсва? Можеш ли с една дума да го назовеш? Сигурен ли си, че ще ти е дъстатъчно?

Сигурен ли си,

че най-накрая ще си

щастлив?

Изпитвал ли си нуждата

просто да си помълчиш

с някого?

Ще го попиташ ли защо не говори? Защо ти е нужно да говори? Тишината защо те плаши? Защото в тишината истината не може да се скрие.

Винаги проличава.

В поглед,

в жест,

в присвиването на устни,

в сключването на вежди,

в стисването на челюст.

Затова ли тишината те плаши?

Болезнена е истина, която не можеш да изкривиш през своите вярвания и желания,че сбъднатата ти фантазия е просто обикновен човек, със своите тревоги и своята отделна личност.

Че думите,

които чуваш,

са думите,

които искаш да чуеш?

А те не звучат ли ето така:

Позволи ми пак да те разсея

и да ти кажа това,

което искаш да чуеш.

Давам още малко време на фантазията ти да потлее.

Давам ти възможност ,за момент, да си цял.

После ще се върна към своята личност,

вече няма да ме чуваш,

аз няма да говоря

и отново ще се превърнем

в непознати.

Ти ще продължиш да търсиш,

а аз няма да се сещам.

От това ли имаш нужда? Това щастлив ли те прави? Нищо и никакъв миг. Колко малко всъщност ти трябва...и пак няма да ти е достатъчно. Редовете пак ще се повторят, пак ще търсиш…цял живот ще търсиш... Ако можеше само за момент да си цял със себе си...

-Пак ли не можеш да заспиш?-млада девойка, силно приличаща на мен, ми прекъсва мисълта и се сгушва по-плътно. Притискам я до себе си.

-Ти защо си будна?-допирам устни в челото и.

-Защото ти си будна.

-Искаш ли да ми кажеш нещо?

-Не.-обърна ми гръб.-Искам да спя. Заспивай.

-Не мога. Мисля да отида за Валидол...

-Значи отново няма да спим, нали?-зави се през глава.

-Съжалявам.

-Поредно денонощие…За теб никога не е достатъчно. Кога ще намалиш темпото? Харесва ли ти да ме виждаш в пълно изтощение? Нормалните хора се разсейват от работата с удоволствие, ти се разсейваш от удоволствието с работа.

-Ти как издържаш с мен?

-Човек не може да избяга от себе си.

Замълчах. Реших да избягам от твърдението и…тази болезнена истина, която не мога да пречупя както ми се иска.

-Кога мина една година…

-Вчера и аз си мислех по този въпрос.-изправи се, облегна гръб в гърдите ми, потърка очите си с пръсти.-за една година все по-рядко прекарваш време с мен. Преди се разхождахме по разни места, забавлявахме се, правеше ми подаръци, глезеше ме, обичаше вечер да пиеш вино с мен и просто да си лежим сгушени…

-Все още го правим…

-Да, когато ти имаш нужда. Сякаш… не знам...сякаш не ме обичаш вече така.

-Глупости говориш.

-Спомняш ли си лятото, когато всяка вечер пиехме вино и четяхме книги на терасата? Това ми е най-хубавия спомен с теб тази година. Тогава намираше време…

-Тогава имах повече време…

-Тогава имаше желание..

-Сега е студено за терасата…

-Но купчината ти с книги нараства, а бутилките с вино се търкалят в хладилника…Ти просто не ме желаеш.-тросна ми се набързо моята изгора.-вече не ми позволяваш да излизам.

-Пускам те..когато сметна, че е безопасно да се показваш.

-Сухарка.-махна пренебрежително с ръка.

-Не искаше ли точно това, да имаш цел, към която да работиш ежедневно?

-Не си го представях така..започнах по моя начин, ти се появи от нищото, измести ме, разви си свой начин и вече почти не ми даваш да припарвам до прогреса ти.

-Ти си пълна с живот, имаш други интереси, това не е за теб.

-Мислиш, че не съм достатъчно добра за теб?

-Мисля, че си много добра, в други неща, но не и това.

-Какво значение има, ако не ми позволяваш да ги правя?

-Как да ти дам свобода, като ти така и не си научи урока. Остана си по детски наивна и добра, и винаги искрено истинска. Нямаш очи за лошотията покрай теб. Пред всеки си събличаш егото, пред всеки показваш пълното си с емоция лице и наивно,по детски, протягаш ръце към хора, които не знаят колко лесно се чупи сърце. Мога да ти дам свобода и да те убия, а мога да и да те пазя единствено за себе си.

-Не съм ли част от теб, за да ме изживяваш и споделяш?

-Изживявам те, но не те споделям вече. Искам, каквото е останало,само за себе си. Няма да ти търся парчетата в други. Не си и помисляй, че ще ме излъжеш с цялата си чувствителност да го направя.

В отговор се обърна с лице към мен и повдигна вежда.-Сякаш, че можеш да избягаш от мен сякаш, че можеш да избягаш от себе си…-очите и се плъзнаха надолу, замисли се за момент.-но ти ме забравяш. Това също е вид бягство…усещам как ме скриваш зад себе си, когато се разкриваш малко повече. Вече не се смееш така, вече не прекарваш време с мен. Избутваш ме, поглеждаш настрани и се правиш, че това не си била ти. Боли ме да гледам как се отказваш от себе си.

-Смехът няма да ти предостави животът, който искаш да водиш.-прокарах пръсти през червената и коса.- Правя го за теб. Твоите мечти са моите цели. Искам да те видя щастлива заради тези усилия, а не да разчиташ на непознати амбиции. Не мога да те заложа в чужди ръце. Не знам как се залага. Аз знам как се играе шахмат, не хазарт.

Измина известно време, преди да ми отговори.

-Имам нужда от теб…отдели си една вечер само за мен. Обещай ми, че ще го направиш.-прошепна, прокара пръсти по дланите ми и ме погледна с дълбоките си, копнеещи за ласки и любов очи.

-Обещавам ти.-наведох се, в опит да я целуна. Отдръпна се и извърна поглед от моя.

-Една нощ искам с теб, само толкова. После си се връщай към –посочи лаптопа, купчина скици, тетрадки и книги.-този ужас.

-Няма ли да останеш при мен?-стиснах пръстите и. Задържах ги колкото мога повече, преди да отдръпне и тях от близостта ми.

-Цял живот оставам. Явно, че вече не ме забелязваш, щом те е страх да не си тръгна.

-Понякога наистина ме е страх, че ще си тръгнеш.

-Или ще си тръгна…или ще ме забравиш.

- Как ще си тръгнеш? Не си ли част от мен? обвих ръка около кръста и, и я придърпах до себе си.

-Не беше ли и миналогодишното ти аз част от теб? Как го изгони? До такава степен ти е далечно, че сама казваш колко не осъзнаваш, че това си била ти. А по-предното? Всяка година гониш някой от себе си. Така и аз ще си тръгна. Ти ще ме изгониш. И ще ме забравиш. Усещам амбициите ти, знам към какво се стремиш…аз нямам място там, знаеш, много добре, как нямам място там. Ти просто отдалече свикваш с мисълта, че един ден няма да ме има.

Не отговорих. Пред нея моите думите не скриват нищо, а тишината е прекалено шумна. Продължаваше да ме наблюдава изпод вежди, с изпитателния си поглед. Взираше се в дълбините на душата ми, която тя също споделяше. Вероятно бе видяла нещо в нея, защото вече не докосваше там. Само наблюдаваше. Беше и станало чуждо. Тя ми ставаше чужда.

Отпуснах глава върху възглавницата, придърпах я още по-плътно до себе си, а тя се сгуши и притисна ръката ми към тялото си. Явно, че беше започнала обратно броене. Явно, че си отбелязваше дните в календар. Аз също броях и отбелязвах. Тя затваряше очи, когато аз го правех. Аз поглеждах настрани, когато тя го правеше.

Заспа.

…

Събудих се рано, тя все още спеше.

Завих я.

Загледах се в отпуснатото и лице.

Беше права,

скоро нямаше да я има,

нямаше да има какво да ме върне,

нямаше да намирам себе си.

Аз се превръщах в Друга,

тя си оставаше Тя-

наивната,

нежната,

чистата,

чувствената.

копнеещата.

Един ден ще можех само да се сещам

и нямаше да искам

да се сещам,

защото нямаше да има в какво да се позная,

какво да ми напомни,

че

Тя

всъщност

някога

бях

Аз.