И когато нещата загрубееха, тя се скриваше в паметта. Дълбоко, в непристъпните гънки на мозъка. Поругана, използвана, употребена и много наранена.
Докато в един момент й омръзна. Омръзна й да бъде Онази за всички наоколо й, омръзна й да бъде единствената за многото. Защото, както човекът прощава, той така и не забравя. Не, в очите на обществото тя винаги щеше да си остане все същата – любовница на много, продаваща тялото си за пари, а не утеха. Поне и утеха да получаваше…!
Но не, тя нямаше да мисли за това. Крачейки из празната къща, сега обитавана от призраци, искайки повече, отколкото можеше да понесе да получи. Бе загубила всичко и все пак желаеше още и още. Още хора, още фалшиви приятели със замаскирани лица, скрити в джобовете ръце и презрителни усмивки. Приятели в кавички. Да, но тя имаше нужда от тях. Имаше нужда от отвратителното им спокойствие, от проблясващата острота на саркастичните им думи. Имаше нужда от простото съчувствие, което никой не бе в състояние да й осигури.
Защ ...