И когато нещата загрубееха, тя се скриваше в паметта. Дълбоко, в непристъпните гънки на мозъка. Поругана, използвана, употребена и много наранена.
Докато в един момент й омръзна. Омръзна й да бъде Онази за всички наоколо й, омръзна й да бъде единствената за многото. Защото, както човекът прощава, той така и не забравя. Не, в очите на обществото тя винаги щеше да си остане все същата – любовница на много, продаваща тялото си за пари, а не утеха. Поне и утеха да получаваше…!
Но не, тя нямаше да мисли за това. Крачейки из празната къща, сега обитавана от призраци, искайки повече, отколкото можеше да понесе да получи. Бе загубила всичко и все пак желаеше още и още. Още хора, още фалшиви приятели със замаскирани лица, скрити в джобовете ръце и презрителни усмивки. Приятели в кавички. Да, но тя имаше нужда от тях. Имаше нужда от отвратителното им спокойствие, от проблясващата острота на саркастичните им думи. Имаше нужда от простото съчувствие, което никой не бе в състояние да й осигури.
Защото беше разядена отвътре. Нещо гнило, оплетено в червата й я будеше по средата на нощта с вик… със смразяващ крясък, който раздираше собствените й сетива. И я изяждаше, бавно, по малко, но непрестанно.
И болката сякаш се причиняваше от нож с две остриета. Едното – тъпо, ала забито навътре, а другото остро, но пък само прокарано по повърхността на кожата.
И тогава си спомни лицето му и хилядите обещания, които той толкова лекомислено хвърляше на вятъра. Шепотът му в тъмната стая и мекотата на чаршафите, вече проядени от молците, горе на тавана. Черните очи, които бяха проницателни, ала ставаха нежни, само когато тя попаднеше в полезрението му. Докосването, сякаш с милион перца.
Невидимо сега.
Сега го търсеше, обикаляйки от стая в стая. Голямото имение, което преди бе толкова тясно за двамата и ставаше обект на безброй кавги, сега й се струваше по – широко, просторно и красиво от всякога. Но празно. Празно като нея. И старо като нея.
Плачи сега…! Загубвайки нещата, които са ни най–скъпи, едва ли има друг вариант на болката. Загубвайки самата болка обаче… после идва на ред вцепенението.
Лутайки се от стая в стая, опипвайки стените с костеливите ръце. Старческите й очи бяха присвити с надеждата да зърне някакъв проблясък, ноздрите – разширени, за да долови парфюма му.
Сълзите – фалшиви, ала нищо…! И те помагаха. Не бяха най–добрият начин да прогони мисълта за него, ала кой ли знаеше лекарство?
Тя презрително се изсмя на собствената й глупост. Ако някой знаеше лекарство за паметта, не бе ли той най – големият глупак на тоя свят? Или единственото нещо, което изтриваше мислите най – чисто и подредено си оставаше смъртта?
Не можеше дори и на нея да се надява сега. Не беше Господ, макар че понякога й се искаше. Не беше ли тъй нагъл – да разполага със живота и смъртта й, да има смелостта да заповядва кой кога да умре.
А може би антидотът на смъртта си оставаше животът? Но как да започне наново, когато клапата на изтощеното й сърце бе на път да изпадне, когато гънките на мозъка й се изглаждаха, обратно към ембрионалното развитие? Как? Как? Как да спре да задава въпроси, когато едва успяваше да диша – мъчително и с хрипове?
Дробовете й бяха проядени от никотина – от отровата на всяка цигара, изпушена, докато чакаше него. От димът, трепетно вдишван, когато забележеше някое негово движение – а после се окажеше, че това е просто плод на въображението й?
Тя мина през другите празни стаи. Уморените й пръсти обхванаха бравата на вратата и го видяха – все така спокоен, макар и състарен, на леглото. С медицинската апаратура, като сборници със стихове, разстлани около него.
И изведнъж я обзе омраза. Съществото се загърчи в нея, раздирайки и малката останала любов, която таеше в сърцето си. И надеждата, че той ще се събуди от четиридесетгодишната кома, в която бе поставен насила.
А тя го чакаше.
Беше го чакала през всичките тези години.
………….
Ами сега? Накъде? Обратно през хилядите стаи, олицетворяващи живота й? Обратно по безлюдните коридори, където срещаше само и единствено презрение? Не… по–скоро, по–скоро!
Та кой бе Господ, в края на краищата? Тя бе решила да умре сама, без неговата помощ. Ореол от светлина сякаш озари умореното старческо лице. Бе го чакала цял живот! Не можеше повече…! Беше се отказала от себе си заради него, заради грижите по него, а той й се отблагодаряваше, като продължаваше да спи – в безпаметен, нечовешки сън.
И някакво гласче повтаряше: „По –скоро…! По–скоро…!” По–скоро да си тръгне, да се махне, преди той да се събуди и да осъзнае, че е живяла във лъжа.
Остави го и тръгна. Любовта струваше скъпо, но тя нямаше с какво да плаща повече, освен с разбитото си седемдесетгодишно сърце.
Сега то най –сетне щеше да принадлежи на нея. Обратно на нея, достатъчно го е дарявала без причина…!
И скочи. Пое сама по следващия път. Дали щеше да се прероди пак млада? Дано… в себе си разбра, че най–жадуваната мечта е именно младостта.
И полетя… Кой беше казал, че сблъсъкът болял? Глупак, естествено.
За да имаш смелостта да скочиш, трябва да знаеш как да летиш…
_________________
© Галя Все права защищены