Мета работеше вече трети месец и, макар като най-малка да бе любимка на всички в цеха, който беше само малка част от огромния завод, още не беше излизала с колежки дори на кафе. Не че липсваха покани – просто отклоняваше всяко предложение. На работа и в къщи – това беше нейния живот. Беше наела една стая в стара къща и това ù стигаше. Книгите бяха нейна страст от съвсем малко момиче и сега, благодарение на високата си заплата, купуваше толкова много, че вече нямаше къде да ги побере. Понякога се разхождаше из града, но винаги сама. Даваше си сметка колко е странна тази парадоксалност – твърде контактна по природа, а не чувства необходимост да общува. Знаеше, дълбоко в себе си знаеше, че е болна и трябва да даде време на „болестта” да си отиде, или да се скрие надълбоко.
Където и да минеше, Разметаница привличаше погледите – както на мъжете, така и на жените. Косите ù бяха толкова гъсти и тежки, че раменете ù винаги изглеждаха като наметнати с черен надиплен шал – винаги бе рошава. Висо ...