Мета работеше вече трети месец и, макар като най-малка да бе любимка на всички в цеха, който беше само малка част от огромния завод, още не беше излизала с колежки дори на кафе. Не че липсваха покани – просто отклоняваше всяко предложение. На работа и в къщи – това беше нейния живот. Беше наела една стая в стара къща и това ù стигаше. Книгите бяха нейна страст от съвсем малко момиче и сега, благодарение на високата си заплата, купуваше толкова много, че вече нямаше къде да ги побере. Понякога се разхождаше из града, но винаги сама. Даваше си сметка колко е странна тази парадоксалност – твърде контактна по природа, а не чувства необходимост да общува. Знаеше, дълбоко в себе си знаеше, че е болна и трябва да даде време на „болестта” да си отиде, или да се скрие надълбоко.
Където и да минеше, Разметаница привличаше погледите – както на мъжете, така и на жените. Косите ù бяха толкова гъсти и тежки, че раменете ù винаги изглеждаха като наметнати с черен надиплен шал – винаги бе рошава. Висока около метър и седемдесет, тя стъпваше грациозно, но някак твърдо, без обичайното полюляване на ханша, каквото е присъщо за повечето жени и изпъната като тетива, а погледът ù се впиваше в този на вървящия срещу нея човек и никога не го отместваше, докато не я отмине и така със следващия и следващия… В нея нямаше и грам кокетност - съзнаваше че е красива, но не спираше да се чуди как и кога се превърна в толкова хубава млада жена. Каква жена – та тя беше само на осемнадесет. Но някак чувстваше себе си много по-възрастна. Ала мъдростта, която беше натрупала, явно не бе достатъчна, за да прецени момчето в което внезапно се влюби. При нея всичко така идваше – изведнъж.
- Но аз не искам да се прибирам, майко. Не, няма да си тръгна с теб.
- Баща ти каза, че щом не учиш тук, няма причина да оставаш толкова далече от нас. Ще гостувам на сестра си два дни, а вдругиден се прибираш с мен.
Единствения човек, на когото бе сигурна, че ще се покорява цял живот, беше баща ù и тя разбра, че ще се върне. Всички рани в нея се разтвориха отново, сърцето пак започна да обитава гърлото ù, въздухът ù сякаш се нагнети в белите ù дробове и висна като в натежал, препълнен мехур.
- Ще се оженим. Тази вечер те водя у нас и край! И без това ще се оженим все някога – убеждаваше я той.
- Но ние сме малки, Антоне, аз имам да уча вечерно, да завърша… Нашите никога няма да ми разрешат.
- Ще учиш, скъпа. Ще направим всичко, което пожелаеш. Обожавам те. Ти си моята принцеса.
Годежът премина както всеки годеж, по всички правила. След четири месеца
бе прекрасна в бялата си булчинска рокля, бе толкова елегантна, че на никого не би минало през ум, че ще става майка само след около пет месеца. Когато прегърна обичния си баща, приемайки поздравленията му, ù се прииска да извика „Спаси ме! Отведи ме!”, но Мета никога никого не бе молила за нищо, а да направи това точно в този момент, беше абсолютно недопустимо. Не, никога нямаше да допусне баща ù да разбере на какво е обречена чрез този брак, какво преживява още от първия ден на съжителството си с този мъж. Още повече тя и без това едва озаптяваше в себе си вродената си гордост и властност, осъзнавайки, че при нея са в мяра по-голяма от считаната за необходимо. Какво щеше да отговори на „Казахме ли ти? Предупредихме ли те?!” и т.н.
Вече бе в деветия месец и слава Богу, Антон не я пребиваше, удряше я само по лицето. Денонощно се молеше да роди здраво детето си. След толкова изкусно и методично нанасяните удари по корема ù с гуменото ходилото на домашен чехъл, рискът бебето да е увредено беше огромен.
- Мамо, ще гледаш малкия, нали? Поканени сме на гости - помоли Антон майка си.
Толкова хубава бе тази вечер тя и той ù го каза. Не спираше да я обсипва с комплименти, както и с подаръци - нищо не щадеше за нея. Всички виждаха и се радваха на това колко безумно я обича. Никой не подозираше за ада, в който живее тя.
Редуването на обожание и насилие бяха нещото, което бе най-сигурното в нейното ежедневие. Но тази вечер той бе мил и забавен и тя се отпусна в компанията на приятелите си. Излязоха на терасата да изпушат по цигара. Антон я сграбчи, повдигна я и изведнъж тя се оказа с главата надолу от седмия етаж. Краката ù бяха стиснати от здравите му ръце. Мета не можеше и да извика след сърцето си, което според нея този път не успя да се спре в гърлото ù, а като че политна. Изпита неимоверен ужас, а една мисъл за миг, само за миг, премина през нея: „Пусни ме – да се свърши”.
Когато я върна обратно, той я държеше притисната към себе си и прошепна в ухото ù:
- Страшно ли беше, любима?
От два дни лежеше върху дивана вързана и заключена в таванската стая, която
бяха обзавели като елегантна, кокетна боксониера. Там понякога играеха карти, табла, слушаха музика, рисуваха. Нямаше представа колко пъти е губила съзнание, поглеждайки към големия буркан, поставен и овързан върху голия ù плосък корем. Там, вътре в тази запечатана стъкленица, някак гладко и тежко, и сякаш безспир се превърташе оплетена на осморки змия, и въртеливия ù транс сякаш поглъщаше Мета и я всмукваше в една тревожна, черна и спираловидна бездна. Змиите бяха един от най-големите ù страхове още от дете. От долния етаж, на един под разстояние от нея, сърцето ù раздираха писъците на малкия ù тригодишен син, вероятно също сам от толкова време, тъй като баща му нямаше абсолютно никакъв интерес към него от самото му раждане. Чувстваше, че между желанието ù за смърт и живота стоят една змия и едно любимо същество. Така, както сега – от едното губеше свяст, от другото идваше на себе си.
Била е толкова глупава, толкова наивна, когато е споделяла всичките си страхове с този мъж - всичките, но тайните си, слава Богу, бе опазила само за себе си. Дадената си клетва - също, а сега бе добавила още една – „Ще го напусна!” Но как?! Той би умрял, би я убил, но никога не би я пуснал. Никога.
Прокурорът бе потресен. Той не продумваше. Беше спрял и да пише. За миг Разметаница помисли, че е получил удар ли, какво ли. „Дали „удар” значи смърт? Какво му е?!”
„Това не е реално! Това е най-невероятното нещо…, а тя…, тя еее… жива… И е абсолютно адекватна, изключителен, почти юридически изказ, интелигентно подреден разказ…, тези ужаси, безумия… и разказани с такава безпристрастност, студенина и дистанцираност в абсолютен дисонанс с изразителните ù зелени очи, в които има нещо хипнотизиращо, силно притегателно, но и опасно, което те кара да искаш да потънеш в тях, но и да бягаш – далеч, веднага.” - мислеше той.
- Ще Ви помогнем, госпожо, имайте вяра в системата – пое той елегантната, хладна ръка. Изненада го ненатрапчивата, но осезаема сила на ръкостискането с тази жена.
„Няма да ми помогнете. Но ще премина и през това. Така трябва, така е редно. После? После – ще спася сина си и майка му. Само да придумам Мета, не Разметаница, да се „върне” и дано има още сили за още една битка” – помисли си младата жена напускайки кабинета на прокурора с краткотрайна любезна усмивка.
- Ще те убия! Чуваш ли, ще те убия, ще убия и детето ти, ти разглезена, малка…
Но тя не чуваше - събуди се едва след десетдневна кома в болницата…
Първата ù мисъл бе – „Синът ми.....жив ли е Александър или вече е само пепел в пещта на камината… Детето ми!”
Следва…..
© Ренета Първанова Всички права запазени
"Еднодумният" ти коментар ми даде много. Благодаря ти!