Глава 1

     Беше слънчев пролетен ден, топлият вятър мързеливо шумолеше измежду разлистващите се корони на дърветата, а тук-там вече се чуваше веселото подсвиркване на авлига. Полусрутените покриви на къщите в малолюдното селце, сгушено в полите на Рила, бяха огряни от априлското слънце, което правеше повехналия цвят на керемидите златист като мед.

     Инспектор Камен Огнянов от отдел „Криминална полиция“ на столичната ОДМВР си проправяше път измежду гъстия храсталак, обгръщащ малката барака в покрайнините на селото, от която се разнасяше непоносима смрад. Той закри носа и устата си с лакът, опитвайки се да спре с твърдата си канадка миризмата на мърша.

     - Какъв неподходящ ден за гадости – измърмори изпод лакътя си. Тази вечер точно се канеше да заведе жена си на театър и търсеше билети в интернет, когато телефонът в кабинета му иззвъня и го призоваха да тръгне веднага към Самоков, съсипвайки очарованието на първия по-топъл ден от месеци насам.

    - Да, наистина мирише ужасно – отговори му младият полицай от местното районно управление, който не беше съвсем дочул думите на Огнянов – едно момче е открило трупа докато е разхождало козите си в близкото дере, но е усетило миризмата. Помислило е, че някой е оставил умрялото си добиче вътре, но като е вязло, почти е забелило очите. Дотърча при нас пребледняло като платно.

Огнянов изпъшка, изтръгнат от мислите си за дългоочакваната свободна вечер с жена му, както благодарение на цветущия разказ на младия полицай, така и в резултат на нов силен тласък от зловоние. Наближи бараката достатъчно за да отвори едва крепящата се врата, но сякаш не намери сили и се разколеба.

     - Ето, заповядайте – каза младежът до него с леко нерешителен тон, но в крайна сметка дръпна вратата и стреснато отскочи назад, сякаш това, което се е случило вътре, може да сполети и него ако не избяга достатъчно бързо. – Извинявайте, тук не сме свикнали на такива работи... – промълви той.

     - С това не се свиква – отговори му лаконично Огнянов.

     Двамата мъже влязоха вътре, едва сдържайки позивите на храносмилателния си тракт да върне обратно и малкото количество храна, поето от сутринта до този предиобеден час. Вътре ги очакваше грозна гледка. Момичето, на вид младо, доколкото можеше да се съди по крехкото телосложение, дългата сплъстена коса и розовите кецове, зацапани с пръски кал и прахоляк, беше заело неестествена поза в резултат от опитите си да се измъкне от въжетата, с които ръцете му бяха привързани към стената в две различни посоки. Самите въжета бяха завързани за метални халки, захванати с винт в позагниващите дъски на бараката, а китките на горкото създание, се бяха изопнали. Вероятно едната беше счупена, съдейки по острата издутина, която правеше гледката още по-гротескна. Единият крак на младата жена беше подвит под нея, другият стърчеше встрани, а торсът се беше килнал напред, сякаш в опити да се отдели от крайниците и да избяга. Главата беше провиснала и лицето не се виждаше добре, но така или иначе от напредналия стадий на гниене на тялото, двамата мъже едва ли биха могли да си направят изводи как е изглеждало момичето.

     Младият полицай от самоковското РУ се втурна навън, съпътстван от нечленоразделни звуци, идващи сякаш от самия му стомах. Инспектор Огнянов го последва с бавна крачка, краката му бяха натежали, като че ли някой е изсипал торба цимент в крачолите му.

     След няколко минути на свежия пролетен вятър, инспекторът събра сили да се върне и да опише всичко, което му позволяваха обстоятелствата за доклада си. Не помоли повече младия си колега за присъствие, преживяването му беше достатъчно за днес, а може би и за следващите няколко месеца служба.

        Тръгнаха наобратно към колата, където щяха да изчакат лекарския екип. Никой не обели дума повече.

***

      Огнянов потегли с колата. Лекарският екип беше приключил работата си и беше изнесъл тялото от дървената постройка. На пръв поглед изказаха мнение, че младата жена е мъртва от близо две седмици, но предвид ниските температури, които предшестваха първите пролетни лъчи, можеше да е там и от по-дълго време. Окончателното становище на патолога щеше да излезе след аутопсията.

     Инспекторът направи кратка обиколка на почти обезлюденото селце без да слиза от старата си служебна опел астра. Възрастните жители бяха толкова малко, че нямаше дори кой да покаже загрижен поглед през прозореца, а служителите от самоковската полиция бяха направили каквото могат с разпитите. Никой не беше виждал нито момичето, нито друг чужд човек наоколо. Старата барака беше на бай Ставри – починал преди 5 години, който имал схлупена къщурка надолу по баира и прибирал в дървената постройката петте си овце. Местните полицаи не бяха счели за нужно да претърсват къщата на покойния старец, понеже беше обрасла с храсталак, а катинарът на паянтовата врата стоеше непокътнат и покрит с дебел слой прах. Момичето едва ли беше от околността, нямаше сигнали за издирването му в района, а в малък град като Самоков нямаше как изчезването на млада жена да остане незабелязано. Имаше вероятност убиецът да е от близките населени места, но дори да не беше така, със сигурност беше проучил района и беше избрал място, където действията му да останат незабелязани. Няма как момичето да не е викало, устата му не беше запушена, нито имаше следи от пристягане с кърпа или нещо друго, което да приглуши гласа ѝ.

     Огнянов излезе от неравния път, провиращ се измежду селските къщи и потегли към София. Беше започнало да се смрачава и той се учуди колко бързо е отлетяло времето на днешния твърде неприятен ден. Влезе в града през Самоковско шосе и продължи към Цариградско. Светлините на сгъстяващото се движение го извадиха от унеса. Все още беше час пик и наоколо се чуваше по някой ядосан клаксон на предреден на светофара шофьор. Искаше му се да завие към малката си гарсониера в Дианабад, но продължи към управлението за да напише доклада докато все още спомените му бяха пресни. Щеше да изрови и всички сигнали за изчезнали жени през последните два-три месеца, а това нямаше да е лесна работа, тъй като при всеки случай на избягала с любовника си съпруга, отчаяният съпруг първо дотърчаваше в полицията. Макар ситуацията винаги да беше пределно ясна, дежурните полицаи бяха задължени да заведат сигналите.

     Очертаваше се дълга вечер, но Огнянов така или иначе се беше отказал от всички планове, а и нямаше настроение за нищо.