Тъмно е, и тихо

 

    Тишината го беше хванала за гърлото и не му даваше да каже нищо, защото това щеше да я разруши. Да я убие. Да я прати в нищото.    Нищо няма да кажа, ще мълча, каза и той. И тя го чу, макар и без думи и отпусна хватката.  Той вече можеше да диша. После се зачуди как беше попаднал тук. Тишината стоеше отстрани и го наблюдаваше. Всъщност тя беше навсякъде, черна и вездесъща вперила любопитен поглед в пришълеца. Странни и бяха тези хора на Тишината. Те идваха и заминаваха, отначало говореха много. Дори и да не говореха, мислите им крещяха и искаха да я убият, искаха да не е тя, а да са те.  Но тя знаеше как да ги опитоми. Бавно, много бавно тя ги обикаляше, влизаше в тях, изхвърляше ненужните неща от тяхната същност, докато останеше само тя, Тишината. И вътре и вън, навсякъде. Отначало те не я понасяха, тя им тежеше, страняха, плашеха се от нея. А тя отдавна беше разбрала, че просто нямаше какво да се каже, тя беше вечна в себе си, защото всеки един глас проникнал в нея, рано или късно замлъкваше, спираше и изчезваше. Тя беше всичко. Не те, тези от ден до пладне човечета. Той също я гледаше. Трябваше да признае, че въпреки всичко Тишината беше красива. Идва ти да потънеш в нея и да се забравиш. В нея имаше всичко което можеше да си го помислиш. Имаше вечност, спокойствие, грижа. Най-големите истини се разбираха в нейната прегръдка. Гледаха се в очите и мълчаха. Когато беше малък тази игра я играеха със сестра си. Той винаги губеше, но сега знаеше, че трябва да спечели. По едно време му стана жал. И за нея, и за него, и за всички. Но си спомни за моментите когато трябваше да говори, а оставяше вместо това тишината да каже всичко. Надяваше се, че те ще разберат, че макар и без дар слово той е прав и няма за какво да се оправдава, но никой нищо не разбираше. Така една вечер когото се прибра от работа видя как Габриела си събираше багажа. Но нищо не каза. А тя така и не разбра какво точно искаше да и каже тишината..   Върна се обратно от спомена и разбра, че сигурно беше минало много време, в тишината моментите се размиват, времето се губи и е трудно да кажеш кой след кой следва, но той продължаваше да гледа Тишината в очите без да мига, сякаш от тази игра зависеше живота му. После видя как съдията, плешив и потен, приличащ на един огромен пингвин в робата която очевидно трудно беше надянал, го питаше нещо с мазната си уста. И той отговаряше нещо, и като в някакъв кошмарен сън каквото и да кажеше го обръщаха срещу него, каквото и да кажеше, да, и тогава той спря да им говори.  Как той можеше да направи тези неща, в които го обвиняваха? Разрезите с ножа, какъв нож, та той никога не е имал нож, ударите, скъсаните дрехи.. Единственото което разбра е, че Габриела вече я нямаше.  Протегна ръце и напипа стена, усети, че е студена и лепкава, опря се на нея и разбра къде е. Тази тъмнина - това беше килията.        -Искаш ли да ти кажа една приказка, най-накрая Тишината проговори, защото беше мъдра и знаеше, че тази детска игра не можеше да продължава вечно.        -Ти нищо не можеш да кажеш, каза той и се сети защо беше дошъл.   Беше дошъл да и каже точно това, защото искаше да и отмъсти за всичките пъти в които я беше оставял тя да каже всичко, а тя се беше провалила и не беше се справила - долна, мръсна, лъжлива, никому ненужна тъпа тишина...        -Ти си само фон за нашите мисли, и не можеш без нас, каза и той като я гледаше в големите черни, бездънни очи, в които гневът напираше да изригне всеки момент.          -Без нас ти си нищо, каза и той. Ти си една голяма нула, ниенте, нада, едно голямо нищо, взе да изрежда той, мятайки ръце, загубил всякакъв страх и надежда, и знаеше, че тя щеше да му спука тъпанчетата от вой, но не знаеше, нямаше как да знае, дали всъщност викаше тя, или той.