Събота е.

Прекрасен слънчев ден. Птиците от сутринта се надпяват. Розата пищно е разцъфтяла и майските бръмбари се любят в цветовете й. Черешата вече се червенее и въпреки, че достъпът до нея е труден, ниските клони са оголени.

Съседът от ляво е пуснал музиката "до дупка", но и това влиза в очарованието на деня.

А той препуска бутайки слънцето към залез.

Но винаги има изненади. Понякога прекрасни, понякога не чак толкова.

Навън, из двора съм и внезапно ме срязва силна болка. Сякаш някой забива сабя в слънчевият сплит и върхът й излиза от гърба ми. Болката е нетърпима. За миг загубвам съзнание. Окопитвам се и бавно се прибирам в стаята. Упътвам се към леглото, но на вратата се почуква и без да дочака отговор влиза съседката.

- Здравей, кукло – се провиква, но виждайки физиономията ми млъква за част от секундата.

- Какво става, момиче -

пита въпреки, че е три години по млада от мен. Не дочаква отговора ми.

- Ела, ела седни, че като те гледам ще се сринеш.

Хваща ме за ръката като малко дете и ме слага на леглото..

Обяснявам й ситуацията. Тя се замисля и вади телефона.

Докато се усетя влизат и другите две съседки. Те винаги са заедно. Наричам ги весталките Когато им казах и обясних значението на думата ме погледнаха стреснато, но приеха кръщението.

Трите събраха глави. Пошушнаха си нещо, съгласиха се и почнаха действията. Гледах ги любопитно, но не смеех да питам. Отвориха шкафа. Извадиха чаша, олиото, свещичка останала от Великден. Не издържах на любопитството си.

- Няма ли най после да ми кажете какво сте решили -

попитах и те стреснато ме погледнаха.

- Сестро, нямаш ли ни доверие -

попита с разочарование в гласа Анастасия.

- Е, не е така. -

с нежен глас искайки извинение се обадих.

- Тази болка е много странна -

започна Тодора.

- Смятаме, че си урочасана.

завърши Гица.

Така се изненадах, че седнах .

- Не вярвам в такива неща. Това са бабини деветини.

- Не ни интересува дали вярваш. Ние сме сигурни, че е истина.

и трите в един глас ми отговориха. Това така ме стресна, че забравих за болката.

Обърнаха ми гръб и продължиха ритуала си.

Анастасия, като най голяма, се обърна към мен

- Момиче, имаш уроки и то много. Толкова много, че направо се чудим как си оживяла.

- И сега какво?

с разтреперан глас попитах.

- Ами какво, ще ти баем.

завърши Гица.

- Как така ще ми баете? Не искам. Заведете ме на лекар.

- На лекар ли?

и трите весело се разсмяха.

- Днес е събота, момиче. Какъв лекар ще има тук. Ще са оставили някой от помощният персонал. Оня загубения Тасо. Хахах ! На всички дава очистително.

Трите весело се смееха. Гица продължи:

- Миналата събота бяха сложили стрина Мария - акушерката, която се пенсионира преди десет години. Голям смях падна.

Бях шокирана.

- Ами ако има тежък случай?

попитах със страх в гласа.

- Викаме линейката от окръжният град.

Те разбраха, че достатъчно ме бяха изплашили.

- Хайде сега да ти баем и след половин час няма да има никаква болка.

Наведоха пак глави и започнаха ритуала. Като свършиха се измиха, направиха си кафе, извадиха си курабийките с канела и седнаха да споделят клюките на селото.

Слушах ги и се подсмивах. В един момент проумях, че болката я няма.

Станах, влязох в банята, измих си лицето и се присъединих към съседките.

Когато си тръгнаха слънцето се бе гмурнало зад хребета.

Майските бръмбари прегърнати бяха заспали в розовите цветове.

Денят си беше отишъл....