В памет на една любов

... Алекс затвори телефона след разговора с приятеля си Ники. Никога не го бе обичала повече, никога не го бе желала повече... Но отвътре нещо я болеше, нещо я мъчеше непрекъснато. Беше му изневерила. Той бе заминал за чужбина, не се бе връщал месец, а тя бе потърсила целувките на друг.  Не спираше да мисли как да му го каже. Не намираше думи, с които да му признае, беше завладяна от страха да не го изгуби! Не, не можеше да разбие сърцето на човека, когото обичаше повече от всичко. Заплака. Изведнъж телефонът звънна, беше той... На екрана се изписа "Слънчо" и излезе снимката на Ники, от която я гледаха влюбените му черни очи, а в бузките му се виждаха дълбоките трапчинки, които Алекс обичаше толкова много...
- Сигурно е забравил да ми каже нещо. - помисли си тя... Но не беше така.
- Защо ми изневери !? Защо не ми каза истината !? Защо я скри от мен !? - крещеше той с разплакан глас. - Не ме търси вече! Забрави ме... - и затвори.
Алекс бавно остави телефона. Загледа се в една точка и каза:
- Това е краят! - и отново заплака...
Не, не можеше да е истина! Часът стана 3:45, но на нея не и се спеше. Само плачеше безутешно и съжаляваше, че е сгрешила. Искаше да крещи, но нямаше сили. Прекаленият плач и болката в сърцето и я бяха изтощили до такава степен, че тя едва помръдваше. Стана от леглото и се запъти към кухнята. Наостри един нож и бавно взе да дълбае буквата "Н" върху вените си. Не искаше да живее. Защо и как да живее, като нямаше за кого!? А и се мразеше... Мразеше самата себе си. Причерня и и падна на пода. Лежа така няколко секунди, но след миг се събуди. Над нея се бе надвесила сестра и, която превързваше ръката и. Алекс се изправи и разказа всичко. След дългия разговор се запъти към леглото си и мигновено заспа. Нещо я събуди. Телефонът отново звънна, ето, че пак на екрана се изписа "Слънчо" и странно, Алекс се зарадва! Помисли, че той и е простил и иска отново да се съберат. Но отново грешеше...
- Извинете, че ви безпокоим, но трябва веднага да дойдете в парка, намиращ се на скалите над морето. - каза непознат мъжки глас като звучеше уплашено. - Спешно е!
Алекс скочи от леглото, облече се и се затича към парка. Беше на 10 минути от тях, но какво ли беше станало!? И ето, че стоеше пред парка, спря се за секунда и си спомни хилядите спомени, които имаше тук. Погледна в далечината и видя, че на мястото, на което трябваше да отиде, имаше линейка и огромна тълпа хора. Чуваха се писъци, издаващи ужас! Алекс се приближи. Видя, че тълпата хора бяха наобиколили момче и го позна! Беше Ники! Ники! Нейният живот! Отиде до него и отново заплака...
- Миличко, какво ти е! Мило, събуди се! - Крещеше тя.
Видя забитите стъкла във вените му и се разкрещя още по-силно.
- Не, не си отивай! Обичам те! Съжалявам за всичко, съжалявам... - но той не помръдна... Лежеше така безмълвен в едната половина на голямото сърце, което бе нарисувал по-рано в голяма локва кръв, а в другата бе написал: "Обичах те в живота, ще те обичам и в смъртта !"
Точно там, на тяхното място... Където за пръв път се видяха, където за пръв път се целунаха, където за пръв път си казаха "Обичам те"! Алекс така силно обичаше това място, но и по същия начин го мразеше. Изправи се. Застана на ръба на голямата скала и погледна надолу. Каква красива и страшна гледка! Вълните се разбиваха в скалите, а заедно с тях и сърцето на Алекс. В този миг заваля. Пробляскваха светкавици. Алекс промълви:
- Боже, прости ми за всичко! Аз го убих! Убих единственият, когото обичах!
После се обърна. Отиде отново до Ники, целуна го застиналите устни и прошепна:
- Миличко, след малко ще се видим! Ще дойда отново при теб и ще се слеем с вечността! Нищо няма да ни раздели! - И се изправи... Затича се и скочи! Разпери ръцете си като птиците. Почувства това, което винаги бе искала да почувства... Тя летеше! Не, не падаше, а летеше! Защото го искаше. Искаше го и знаеше къде отива. Чу се писък, но не на страх, а на смелост... Не на болка, а на радост! Не на тъга, а на истинско щастие! Това завинаги остана тяхното място!