" Важните преговори"…

(откъс от едно много дълго пътуване)

От Бразивил  отлетях за Лагос с междинно кацане в Любревил/Габон и Дуала/Камерун. В Любревил, който се намира на самия екватор, пристигнахме по обяд. Поради зареждане на самолета с гориво, а навярно и заради връзка с други полети,  престоят не беше малък - даже транзитните пътници слязоха от самолета, а с тях и аз. Слизане като слизане, макар и по стълба, която придвижиха наръка, но още с напущането на самолета  имах чувството, че някой ме е хвърлил в разпалена пещ. Обръщах се на всички страни, но от неизменния и най-верен спътник - сянката ми, нямаше и следа – просто липсваше. Обяснението е елементарно, но не и чувството, което изпитваш, останал без собствената си сянка.

Слънцето едва се виждаше от гъстите изпарения. Знам, че влажността не може да бъде повече от 100%, но в този момент ми се струваше, че и това е възможно. И както понякога се получава, поне с мен, мисълта ми ме запрати на десетки хилади киломеетри от Любревил и едва ли не започнах да виждам реално прекрасните и прохладни наши и чужди планини, гори, езера. Дори суровите азиатски планини и безкрайните снежни сибирски полета предизвикваха чу вство на умиление. Сетих се и за изцяло изрисуваните товарни автомобили в Пакистан, Индия и Бангладеш, особено цистерните, на които обезателно имаше картини, излъчващи прохлада, като езера, течаща вода, дървета с плътна сянка, снежни върхове.

Както и да е, но тези спомени, ако щете и видения, наистина ми помогнаха да преживея по-лесно престоя на летището, което определено се разминаваше представа ми за тази дума.

Абе, друго си е когато човек разполага с непосредствено придобит личен опит. Ето, когато самолетът кацна на летището (то пък едно летище!) в Дуала, сред „транзитните“ вече имаше един помъдрял „левент“, който предпочете вместо да слиза, сред хората с черни до тъмносиньо лица, да си гледа през прозореца, но от вътрешната страна на „сребърната птица“ и то с чаша студено питие в ръка. Така че…, може да си слушал, чел, учил, но личния опит, добър или лош, си е друго нещо. Всъщност това го знам от дете.

Най-после пристигнах в Лагос. След приключване на формалностите, взех такси до търговското ни представителство. За късмет, търговският още не беше си тръгнал, така че след като се запознахме и поговорихме, го помолих да потърсим хотел, но този път за беда той отговори, че това е много труден проблем. После отново се яви късмета и той добави, че търговското  има стая за гости, в която мога да се настаня, с което пък един непосредствен проблем, престана да бъде такъв.

Навремето, когато строяхме театъра с форма на вонна фуражка ( беше по време на военния режим) и големия единайсет етажен хотел в Лагос, познавах града мого добре. И тогава си  беше мръсен както  сега, но за сметка на това абсолютно спокоен и сигурен. Пътувах си с кола до Кано (на 600 км от Лагос), където имахме обект, дори навлизах навътре в Сахара през границата с Нигер, без какъвто и да било проблем. Местното население беше много дружелюбно. Но това беше тогава, а сега … това вече беше “passe’”.

Спомних си, как тогава с моя колега и приятел  Велко Българанов (сега професор във ВИАС), решихме да пийнем по едно в кабарето на хотела. Отидохме с открит Шевролет. Когато след програмата , излязоахме на улицата,  видяхме, че колата ни е пълна с 5-6 невероятни красавици. Ами сега? Попитахме ги защо са се настанили в колата ни и какво искат. Отговориха, че искат да са с нас тази нощ. Вместо да ги разкараме веднага, Велко взе, че ги попита какво ще ни струва това. Отговорът гласеше: по десет долара на глава. Той обаче отговори, че това е твърде много и трябва веднага да слязат от колата, при което момичетата смъкнаха драстично цената – пак десет долара, но  общо. Иди се оправяй!

Може би няма да е излишно да  спомена, че тогава не бяха редки случаите, когато бащите сами искаха дъщерите им  да родят от красив бял човек. Така на се появяваха зашеметяващи красавици, които вече имаха не само съвсем друг вид, но и цена, но това е друга тема..

Бяха минали седем години оттогава и градът се беше изменил много. Навсякъде надлези, подлези, магистрали, построени от “Юлиус Бергер”, една западна строителна фирма, която навремето беше доста закъсала, но благодарение на строителството в Нигерия просперира. Нови сгради, офиси. Но неспокойно и несигурно, нерядко и определено опасно.

Търговският представител се обади на жена си и каза, че ще закъснее, защото има човек от България, но тя явно нещо му “нареди” и той каза, че ще продължим разговора у тях, а после ще ме върне в търговското. Когато пристигнахме у тях, жена му вече бе подредила масата и ни очакваше.

Пак познатите разпити за България, въпреки че този път и аз самият задавах въпроси за последните новини от София. Разбрахме се на следващия ден да отидем до бюрото на “Техноекспортстрой”.

Оказа се, че в момента в Лагос бяха командировани група специалисти от “Техноекспортстрой”, които вече познавах отпреди, включително и моят много добър приятел инж. Михаил Ачков (Мишката), един от най-добрите конструктори на обединението. Радостна среща! Не пропуснах случая да разкажа глума, случила се с Мишката.

 Бяхме заедно в гр. Кано и една вечер, негов колега и приятел нигериец го покани на вечеря с преспиване. След като се “подквасили” прилично, легнали да спят. По едно време Мишката се събудил и решил да се облекчи. Когато отворил вратата, видял в коридора огромна змия и обхванат от съмнение, че наистина му се ходи до тоалетната, мигновено затворил вратата - просто решил, че причината , поради която е решил да излиза от стаята, наистина не е толкова належаща. На сутринта домакините напразно го чакали за закуска. Когато накрая се изяснило всичко, паднал голям смях. Оказало се, че това е опитоменият питон на неговия приятел. Известно е, че питомните питони са по-добри пазачи и от най- злите кучета, най-вече по отношение на малки деца. Питонът прави кръг около играещото си дете, като измества кръга в посоката, в която се движи детето, но то не може да напусне “преградата”. Ако непознат  човек се приближи към детето и иска да го докосне, тогава “жална му майка”.

С удоволствие разглеждах завършения театър, дело изцяло на български строители, изпитвайки оправдана гордост. Понеже беше почивен ден, отидохме на плажа, припомняхме си стари преживявания и весели истории. Мишката от своя страна отново разказа как летяхме 35 метра във въздуха с един “Лендровър”, преодолявайки огромна дюна в Сарир/Либия, като не пропусна, като необоримо доказателство, да покаже и снимките, които лично беше направил след скока и които винаги носеше със себе си.

Обядвахме в стола на “Техноекспортстрой”,след което се прибрах в “стаята за гости” на търговското. На едно от трите легла вече се бе настанил Дончо, командирован във връзка с някакво споразумение с Нигерия, български агроном. Той беше  за трети път в Лагос и понеже знаеше положението с прехраната, беше домъкнал огромен бабек или както се казва в някои наши краища “търбух”. Как беше успял да мине с този скъпоценен товар през митниците, е друга и то изключително смешна история. Така или иначе, този бабек ни спаси от глад, тъй като по това време беше невъзможно да се намери подходящ ресторант или да се купи нещо за ядене, с изключение на яйца, продавани по улицата, цената на които, благадарение на нас, за  голяма неудоволствие на чужденците, живеещи в този квартал, се увеличи с пъти.

Дончо беше изключително жизнен и весел млад мъж, с македонско потекло. От него научих песента “ Не се карай, стара майко, не ми се сърди ...”, която често си пеехме.

Една вечер търговският дойде с мерцедеса да ме вземе и каза, че отиваме в дипломатическия клуб. Англичаните, които докато Нигерия е била тяхна колония, за разлика от португалци и французи, не са положили някакви особени грижи за благоустрояването на града, но са се погрижили да създадат всички удобства за себе си в един квартал, който коренно се различаваше от останалата част на града по своята подреденост и чистота. Същото се отнася и за дипломатическия клуб – красиви сгради, тенис - кортове, парк, басейн, места за забавления и най- важното за мен, поне за мен в момента,  ресторант, бар и т.н.

Ние с Къци (търговския), увлечени в служебен разговор, веднага „хлътнахме в бара, където поръчах  отлично темперирани бири и съответни мезета. Когато видях цените, останах като гръмнат - беше невероятна евтиния. След щедър бакшиш поръчах нови бири и т.н. За мое учудване, бакшишите, които давах  бяха посрещнати от другите посетители, включително и от нашия търговски, много негативно. Те, независимо от невероятната евтиния, не даваха и цент повече.

По едно време дойде жената на търговския и каза, че трябва да си тръгват. Явно, в семейството цареше матриархат, но на Къци никак не му се искаше да се прибира и каза, че има служебни задължения и не може да ме остави сам, защото чакаме някакъв “много важен” човек, с когото наложително трябва да говорим и че тя и дъщеря им могат да се приберат с колата на посланика. След един час тя отново дойде и каза, че другите вече си тръгват, т.е. те също трябва да се прибират. Тогава излязохме от бара да потърсим посланика, който също беше в клуба с жена си. Запознахме се и аз му обясних , че имам “изключително важна” бизнес среща със шефа на “Паналпина”, който всеки момент ще дойде и че търговският представител на всяка цена трябва да присъства. Въпреки че, както повечето посланици, той се опита да важничи, нямаше как да откаже и каза, че ще отведе жената и детето на търговския вкъщи. Така те си заминаха, а ние с Къци веднага се настанихме в ресторанта, последвано без секунда закъснение от поръчванито на  изобилна вечеря от чудесно приготвени специалитети. И всичко това пак за никакви пари. Що се отнася до човека на „Паналпина“ среща с него наистина беше уговорена, но на друго место и по друго време.

Към двайсет и три часа напуснахме този прекрасен клуб с намерението да се прибираме за сън. Да, но не!  Къци внезапно се сети, че руския търговски днес имал рожден ден, че естествено бил поканен, че нямало да е коректно да не го уважи и т.н. Накрая заяви, че не само не било проблем да отида с него, а просто било задължително (бях го помолил да ме запознае с руският му колега). Така да бъде. Когато пристигнахме при рожденика, там вече “градуса” на настроението беше повече от  висок. Радостно посрещане, представяне, запознанства.

Масите бяха отрупани с какво ли не. Жената на рожденика веднага ни настани на лично место. Тя беше много хубава рускиня, а когато една рускиня е хубава, тя няма дефект. Прекъснатите наздравици се подновиха. Къци все пак се сети да се обади на жена си и да каже, че не знае кога ще се прибере, тъй като разговорите продължават и че не може да ги прекъснем, защото човекът рано сутринта отлита за Швейцария.

По едно време донесоха китара и започнаха песни. Китаристът обаче не беше добър и при тази приятна обстановка колко му беше да взема китарата - навремето бях много добър китарист и певец, а знаех и много руски песни. Бурни аплодисменти и непрекъснати наздравици.

Някъде към три часа видях, че моят човек не е много сигурен в движенията си, въпреки че вече имаше мъже и под масата и реших че трябва да си тръгваме. Естествено, не ни пущаха да излезем, но накрая вече бяхме в колата. Макар и доста трудно, Къци успя да пъхне контактния ключ и стартира двигателя. Тръгна напред и… тряяс - удари един лъскав мерцедес пред нас, след това назад, но удари друг. Ужас! Тогава го помолих да слезе и се премести на другата седалка и вече без проблеми излязохме на улицата. Отидохме първо до моя “хотел”, за да запомня пътя, след това го закарах до тях, а аз се върнах пъркирах колата и си легнах.

Логично е да се зададе въпросът как пък аз не съм бил пиян след толкова пиене. Има обаче едно златно правило: който не може да пие, да не пие извън собствения си дом и т.н., а който не е сигурен колко може да понесе и да спре ако се налага, да не пие безразборно в чужбина. Не че съм пил малко - аз просто винаги спазвам стриктно това правило.

Към десет часа сутринта търговският пристигна пеша (колата го чакаше в гаража на търговското), но ясно личеше, че е имал не особено приятен разговор вкъщи.

Обадих се в бюрото на “Техноекспортстрой” с молба техният човек, занимаващ се с доставките, да ме заведе на пристанището.Той беше от години в Лагос и отлично познаваше пристанището, по-скоро пристанищата на града.

Направи ми впечатление, че  корабите, чакащи на рейд, са твърде малко, въпреки че средният престой на товарните кораби, независимо от големите възможности на пристанищата, се движеха от 80 до 120 дни, за разлика от Ро-Ро корабите, чийто престой рядко надхвърляше 5-7 дни.

Оказа се, че голяма част от корабите, чакащи за разтоварване, са по пристанищата на съседните страни и едва когато им съобщят, че е дошъл техният ред, отиват направо на определеното им кейово место. Причината за това бяха зачестилите пиратски нападения в акваторията на Лагос. А и самата обстановка в града не беше спокойна. Непрекъснато имаше вълнения и протестни демострации, обири посред бял ден. Даже нашият посланик беше попаднал в много сложна ситуация. Развилнели се демонстранти се опитали да свалят него и жена му от колата и само благодарение на излезли от съседна къща ливанци,  успели да се спасят от непредсказуеми последствия, влизайки в къщата им.

Когато се прибирах надвечер, Дончо вече ме чакаше с готов тиган, яйца и резени от бабека. Хапнаме си, запалихме по цигара и пяхме любимата си песен.

Но…какво да се прави! И аз понякога, за почуда на някои хора, мога да бъда добър, дори състрадателен. А и вие самите веднага ще се убедите в тези ми качества, щом прочетете следващите изречения.

Деловите срещи, разговори, преговори, споразумения, анализи и… въобще всички, до смърт досадни за читателите неща, ще ви ги спестя изцяло. Разбира се с надеждата, че няма да си помислите, че по време на това, проточило се цели три месеца, пътуване из страни от Южна и Западна Африка е имало само интересни приключения и приятни преживявания, но не и конкретно свършена работа, както и напрегнати, да не употребявам по-точни думи, ситуации.

Дори, ако наистина обичате да пътувате, мога да ви разкажа и други откъси от споменатото пътуване, свързани с Бенин, Того, Гана, Нигер, Мали и… т.н.