Усмихваше се слънчево в тъмния коридор. Чакаше те такси. Бързаше, едва успях да те извикам. Обърна се, прегърна ме, покри ме с цялата си обич. Целуна нежно шията ми и ми каза: "Ела с мен". "Не мога, детето е там и ме чака". "Вземи я". Погледна ме изпитателно, очите ти бяха пъстри и малко тъжни. "Ще ида да пийна една водка" - каза. Погалих косата ти - къдрава, мека и навих един кичур около пръста си. Остана в ръката ми. Беше толкова тъмно, студено, гласът ти беше глух и тих. "Време е" - каза. Пусна ме, почти ме бутна назад. Излезе, вратите се поклащаха дълго след теб, удряха се една в друга в умопомрачителния мрак, шумът ме побъркваше. Виждах само силуета ти. Представях си как крачиш навън, изправен, с леко огънати рамене от тежестта на огромното кожено яке, пъхнал ръце наполовина в джобовете. Чух се да казвам прегракнало: "Кога ще те видя?". Тишина, както във вакуум. Студена пот течеше от тялото ми. Стреснах се.
Огледах се. Беше слънчев следобед, с мирис на пролет. Беше ден, нямаше те, ...