Усмихваше се слънчево в тъмния коридор. Чакаше те такси. Бързаше, едва успях да те извикам. Обърна се, прегърна ме, покри ме с цялата си обич. Целуна нежно шията ми и ми каза: "Ела с мен". "Не мога, детето е там и ме чака". "Вземи я". Погледна ме изпитателно, очите ти бяха пъстри и малко тъжни. "Ще ида да пийна една водка" - каза. Погалих косата ти - къдрава, мека и навих един кичур около пръста си. Остана в ръката ми. Беше толкова тъмно, студено, гласът ти беше глух и тих. "Време е" - каза. Пусна ме, почти ме бутна назад. Излезе, вратите се поклащаха дълго след теб, удряха се една в друга в умопомрачителния мрак, шумът ме побъркваше. Виждах само силуета ти. Представях си как крачиш навън, изправен, с леко огънати рамене от тежестта на огромното кожено яке, пъхнал ръце наполовина в джобовете. Чух се да казвам  прегракнало: "Кога ще те видя?". Тишина, както във вакуум. Студена пот течеше от тялото ми. Стреснах се.

Огледах се. Беше слънчев следобед, с мирис на пролет. Беше ден, нямаше те, слънцето ме беше изгорило с някакво никому ненужно щастие. Зъзнех, бавно се върнах към живота,  лавината  ме затрупа, остави ме без дъх, парализира крайниците ми и побели косите ми.  Ти си беше отишъл от слънцето точно преди 15 дни. Дойде да се сбогуваш, което не успя да направиш. Стомахът ми се сгърчи. Опитах се да повърна. Искам да заспя и да те виждам там. ПОНЕ.