Тя идваше бавно и незабелязано.

Тя беше тиха и красива.

Тя беше чувство, желание, вдъхновение...

Обичаше дъжда.

Беше толкова жива и откровена, че понякога разплакваше небето и заспалите там.

Обичаше вкуса на грозде. В косите й сякаш ухаеше вино, ухаеше вятър и червен цвят.

Излъчваше ту залези, ту изгреви... ту гореше, ту замръзваше...

Обичаше копринените листа с цвят на карамел. Беше й вкусно... да ги гледа, да ги докосва, да ги живее... От тях чуваше песни... Бавни, мелодични, бързи, ритмични... песни! Вятърът я караше да танцува всяка вечер, а публика й бяха хорските очи... Обичаше да я гледат, да й се радват, да й се обричат.

Но тя беше толкова жива и откровена, че понякога болеше... и забравяше...

Тя беше чувство..

С вкус на вино и на мечти, с вкус на дъждовни сълзи и музика...

Тя не се страхуваше да си отиде...

Тя беше моето вдъхновение за есен!