Тя идваше бавно и незабелязано.
Тя беше тиха и красива.
Тя беше чувство, желание, вдъхновение...
Обичаше дъжда.
Беше толкова жива и откровена, че понякога разплакваше небето и заспалите там.
Обичаше вкуса на грозде. В косите й сякаш ухаеше вино, ухаеше вятър и червен цвят.
Излъчваше ту залези, ту изгреви... ту гореше, ту замръзваше...
Обичаше копринените листа с цвят на карамел. Беше й вкусно... да ги гледа, да ги докосва, да ги живее... От тях чуваше песни... Бавни, мелодични, бързи, ритмични... песни! Вятърът я караше да танцува всяка вечер, а публика й бяха хорските очи... Обичаше да я гледат, да й се радват, да й се обричат.
Но тя беше толкова жива и откровена, че понякога болеше... и забравяше...
Тя беше чувство..
С вкус на вино и на мечти, с вкус на дъждовни сълзи и музика...
Тя не се страхуваше да си отиде... ...