ВЕЧЕН СЪН

                      автор: Йордан МАТЕЕВ

Известно време наблюдава с равнодушен поглед трупа на жена си.Беше се проснала на персийския килим с нелепо подвити крака и глава цялата обляна в кръв от дълбоката рана над лявото й око.След това в унес разгледа кристалната ваза, която стискаше в дясната си ръка.За миг се запита за какво му е, беше празна,а той не обичаше да купува цветя за вкъщи. Те винаги повяхваха и водата им миришеше противно. После изведнъж осъзнал как е използвал тежката ваза, потресен я захвърли настрана.

Беше убил собствената си жена, без изобщо да му мигне окото. Интересно, но не изпитваше никакво угризение, нито пък дори някакъв страх от възмездие. Не му пукаше изобщо, че е пречукал гадната кучка. Измъчваше го само досадния проблем, че му предстои да се отърве от тялото й. Поне нямаше да прави излишни разноски по погребението й, помисли си със зловеща усмивка.

За миг реши, че няма да е зле да я изхвърли заедно с кофата за смет в контейнерите пред блока, пък нека служителите от „Чистота” да се погрижат за нея.

Тя и без това си беше истински боклук и заслужаваше точно такъв край!

„Как изобщо съм могъл да живея с нея цели 8 години?!”

Изтри струйките пот от лицето си. Сетне се напи жадно направо от крана на чешмата. Най-после възстанови силите си и се почувства отново човешки.

Най-лошото беше станало. Бяха се скарали за някаква дребна сума пари. Тя твърдеше, че е абсолютен некадърник и че във всичко търпи провал. Кресна му, че дори в леглото е една кръгла нула и че с тази мека пишка става само за евнух. Точно така го нарече – евнух. Тогава беше грабнал вазата и... Оказа се, че не е чак толкова некадърен – уби я още с първия удар.

Всички убийци завиваха жертвите си в килими – защо да не го направи и той? Докато изпълняваше плана си, се сети за един филм, където поднасяха Клеопатра на Юлий Цезар точно по същия начин: увита в ориенталски килим. Само че там актрисата бе жива и здрава, а жена му скоро щеше да се вкочани като камък.Сега му беше времето да я увие и да я пренесе дискретно до колата си.

Да, но главата и глезените й щръкнаха в двата края на килима.Изруга ядосано от неочакваната пречка.

„Защо ми трябваше да се обръзвам за толкова висока жена!”

Няколко секунди премисля, после отиде до килера с инструментите.Донесе няколко големи найлона, които подложи под тялото и наоколо. Все пак не искаше да оклепа целия апартамент и сетне да  почиства като последния идиот. Освен това не обичаше да гледа много кръв. Бе чувствителен към червения цвят.

Хвана главата й за косата и само с два решителни удара я отдели от шията. За негова голяма изненада кръвта бе по-малко от очакваната.

Краката отряза с трион малко над глезените. Дори не се изпоти от направеното усилие. Прибра отрязаните части в два различни чувала.После щеше да ги погребе заедно с тялото. Все пак колкото и да ненавиждаше жена си, щеше да се отнесе с уважение към погребението й.

Огледа със задоволство работата си.Дори си позволи една тънка усмивчица.

Сега жена му определено се побираше в навития килим. Можеше без притеснение да я изнесе на паркинга пред блока и да я качи в колата си. И да го видеше някой, щеше да реши, че пренася багаж до вилата. Нали беше лято и през повечето време от седмицата живееха там, недалече от плажа и романтичния прибой на морето.

Изми си ръцете. След това - зъбите. Грижливо се вчеса пред огледалото.Огледа се и със задоволство установи, че за своите 38 години изглеждаше добре. Стегнат корем, гладки бузи, гъста коса, тук-там по някой побелял косъм, но само ако се вгледаш внимателно. Дори гърбавият му нос и студените му сини очи му отиваха, защото му придаваха улегнал и вдъхващ доверие вид.   

Вдигна килима на рамото си и се изненада, че не тежи чак толкова много.После взе двата непрозрачни чувала с анатомичните части на жена си. Леко се олюля, но балансира ловко с товара. Добре, че живееха на първия етаж и се изнесе бързо пред жилищния блок.

Колата беше само на 20 метра от входа. Без да обръща внимание на прохладния бриз и ясната нощ, отиде до тъмния автомобил. Постави внимателно навитото руло на асфалта и отключи с дълбока въздишка на облекчение багажника.

Бе само 22:00 часа, но пред кооперацията нямаше жива душа. Беше се измъкнал незабелязан, а това си беше направо чист късмет. Може би Всевишния не беше го изоставил съвсем...

- Ха, съседе, къде така? – чу старчески глас зад себе си.

Беше вдигнал килима с трупа и го изпусна обратно на асфалта. Сърцето му биеше ожесточено, докато се обръщаше към говорещия.

- А, чичо Жоро, ти ли си! Отивам до вилата, та реших да занеса това-онова... – небрежно махна към навития килим и торбите.Едва тогава разбра, че е допуснал сериозна грешка.

Старецът, който им беше съсед, проследи жеста му. Сълзливите му очи се разшириха от изумление. Почти осезаемо усети как мислите му панически се заблъскаха в плешивия му череп.

С изплашена гримаса, той попита:

- Сашко, това не е ли Маргарита?

Убиецът си помисли, че този непредвиден кошмар продължава вече цяла вечност.

Да, тя беше, разбира се. По-точно - главата й се беше изтърколила в нозете на ужасения възрастен човек и го „гледаше” с мъртвите си очи.

- Чичо Жоро, не се вълнувай – уж загрижено каза Сашо и се приближи по-близо до него.Докато втрещеният пенсионер се опомни, дългото острие на кухненския нож хлътна до дръжката в корема му.

Убиецът се огледа. Бяха сами на паркинга. Повечето от прозорците на 15-етажния блок светеха, но по балконите нямаше хора. Никой не го видя как прибира двата трупа в черната кола и как с образцов завой потегля по пустата улица, в неизвестна посока.

Трябваха му десетина минути, докато дойде на себе си.

През това време шофираше внимателно и намаляваше дори на изключените светофари. Правеше го несъзнателно, за да овладее неудържимото треперене на ръцете си и да си възвърне поне частица от предишната самоувереност.

Удаде му се донякъде, но след сериозно изпитание на нервите. Все пак не беше масов убиец. Едно беше да убиеш жена си в момент на афект, друго - един безобиден старец, случайно озовал се на неподходящото място. За по-малко от час, бе отнел живота на две човешки същества, и колкото и да беше хладнокръвен, самообладанието му изневеряваше.

Отби на банкета.Спря и отпусна челото си на волана.

Беше излязъл неусетно на централния булевард, но и тук под студената светлина на уличните лампи, нямаше почти никакво движение.

Едно такси профуча край него. Това го върна към действителността. Трябваше да изпълни плана, който беше измислил, докато си почиваше на волана.

Сега вече знаеше какво да прави. Кара около пет-шест минути по булеварда, после сви в дясно покрай замрялата автогара. Тук беше по-слабо осветено и малко по-нагоре беше последната спирка на пътуването му. Почувства се по-уверен и спокоен в крайния успех на начинанието си, когато зад гърба му проблесна синя светлина. Слабият вой на полицейска сирена го призова да спре и да отбие край пътя.

С изстинали крайници се подчини. Докато изключваше двигателя, ръката му лепнеше върху ключовете. Студена вълна го обля целия, но странно, иначе беше абсолютно спокоен, сякаш това, което ставаше не беше с него, а той само наблюдаваше случващото се някъде отстрани.

Наредиха му да излезе от колата и да си даде книжката.

Бяха двама сержанти – в сиви униформи, с пистолети и белезници на коланите. Носеха и някакви сребърни значки като щатски шерифи, но всъщност си бяха две заядливи нашенски ченгета, които гледаха да препечелят някой лев от пътни глоби.

- Добре ли сте? – взря се единият от полицаите в лицето му.

- Да. Малко ме боли гърбът, но иначе съм наред.

Полицаят му даде балона. Той го наду. Разбира се, не беше употребил капчица алкохол. За щастие, бе пълен въздържател.

- Отворете багажното отделение – нареди другият полицай. Беше по-млад от колегата си и явно му харесваше да играе ролята на лошото фанте.

Убиецът изпълни заповедта и застана отстрани до черния автомобил. В този момент абсолютно нищо не чувстваше, освен една бездънна празнина в стомаха си.

Полицаят освети вътрешността с фенерчето си. След малко се отдръпна и нервно му махна.

- От кога е мъртва тази жена? – го попита.

- От днес.

По-възрастният полицай също се беше приближил.

- Какво й има на шията?

- Пострадала е при катастрофа – излъга убиецът.

- Случват се такива неща – заяви по-старото ченге. – Миналата седмица на околовръстното едно ремарке с метални листи се беше преобърнало върху един фолкгсфаген.Ужасна гледка беше!

- Добре. Ето ви талона – каза младият. – И си оправете задните стопове. Единият не работи.

- Благодаря ви, момчета. Ще отида на сервиз още утре.

Полицаите се качиха в колата си и потеглиха в нощта.

Той остана още около минута да гледа след отдалечаващата се синя светлина.После седна зад волана и подкара към близкото гробище.

Спря в една тъмна алея.

Гроба беше буренясал. Неподдържан от години и вероятно изоставен отдавна.Точно това му трябваше.

Извади от багажника лопата и търнокоп. Плю си на ръцете. След два часа беше заровил двата трупа в стария гроб. Нахвърля отгоре чимове и храсти. Едва ли някой щеше да обърне внимание, но все пак не трябваше да си личи, че е ровено наскоро тук.

Прибра инструментите в багажника и облян целия в лепкава пот и мръсотия, седна на шофьорското място.За пръв път, от години, бе доволен от професията си. Ако не беше тя, сега щеше да е в ареста с белезници на китките. От 10 години беше президент на погребална агенция „Вечен сън”. Катафалката му беше една от най-представителните в града – SS класа, тъмни блестящи стъкла, голям позлатен ангел с разперени криле на лъскавия черен капак. И, разбира се, разпятие - върху купето.

Изсмя се истерично. Добре, че полицаите провериха само ковчега с жена му. Възрастният човек беше отдолу, покрит с килима.

„Вечен сън” му беше служила добре през всичките тези години. Послужи му и сега, когато се бе превърнал в убиец.

                    Край!