Глава 10
С голям трясък, като от труп, Карл се просна на пода пред нас и не помръдна в следващите няколко часа. Беше целия омазан в кръв и пясък, с подпухнало лице и окаян вид. Тънката му, почти прозрачна кожа, беше станала по-жълта от всякога, а зениците му не отговаряха на светлина. От някъде се появиха и Тери и Нара, които макар и закъснели, бяха започнали да разбират какво се случва.
Решихме да заключим военния в личното му помещение, което стана чрез помощта на Зеф. Той успя да програмира системата да отхвърля чип-картата на Карл навсякъде, което означаваше, че стаята му вече беше неговия затвор. За слаб и висок мъж, нашия „пазител на реда“ тежеше изключително много и едвам го довлачихме до леглото му.
С трепереща ръка почистих набързо лицето и ръцете му. Водата в купата, където топях чистото парцалче, стана червено-кафеникава, с почти цял пръст пясък на дъното. Под мръсния слой се откри наранена розова кожа, с белези от нокти, които Карл сам си беше направил по бузите и врата. Изглеждаше така окаян, че въпреки страха ми, изпитвах и съжаление към него.
Зад мен стоеше Зеф през цялото време, с онзи странен нож за месо в лявата ръка. Тери не се преструваше на загрижен и беше единствения от екипа, който говореше и не спираше.
- Трябва да извадим чипа от ръката му, за да имаме достъп до оръжията - каза той припряно.
- За какво ще ги ползваме тези оръжия, Тери? - веднага го скастрих - Не воюваме с никого. И не сме в пряка опасност. Карл няма да може да излиза от стаята си, следователно вече няма да представлява проблем за сигурността. А и протокола е ясен, всички сте го чели в правилника за живот и вътрешен ред. При случай на липса на Карл, ние нямаме право да пипаме нищо в онзи склад, независимо къде е той и какво прави. Той е единствения, който има достъп и разрешение да борави с оръжия на тази база. Освен това, как очакваш да извадим чипа?
- С нож, Яра. Не си ли гледала филми?
- Ти имаш ли необходимото медицинско образование, за да извършиш подобен тип интервенция? Ами ако прережеш някоя вена? Ами ако го убиеш? Заслушай се в нелепостта на думите си - казах аз и яростно станах.
Защитавах Карл сякаш не бях единствената потърпевша, успяла да види яростта и безумието му. Съжалявах го, а и не знаех какво му е. Едно нещо ми беше ясно - той не отговаряше за собствените си постъпки и определено не беше на себе си, когато го видях до онзи генератор. Може би беше хванал някаква странна глиезка болест, непозната за нас до онзи момент. Или го мореше някой паразит, живеещ в почвата около базата. Странно беше, че никой друг нямаше подобни симптоми или поведение, което ме навеждаше на мисълта, че може и да е отключил някакво психическо заболяване, което е набъбвало в съзнанието му през годините. Нищо чудно да беше повредил психиката си с всичките тези години военна служба зад гърба си. Аз бях убедена в мантрата, че човек е невинен, докато не докажеш неговата вина. А Тери бързаше да го осъди и отпише, може би заради чепатия си характер, или заради тяхната скрита вражда.
След няколко часа Карл се събуди. По вратата му започна да се чува силно тропане, което веднага прикова всички ни в коридора, на разумно разстояние от дигиталната ключалка.
- Защо чипа ми не работи? Какво правя тук? Хора, кълна се, че нищо не помня! Трябва да ми повярвате! Нищо не съм направил! Разхождах се около базата, оглеждах района, както правя всеки ден, и следващото нещо, което помня е как се събуждам тук, в стаята ми, с неработещ чип.
- Приличаше на обезумял, Карл. Халюцинираше за някакво дете, което си убил - побързах да му припомня. - Нападна ме. А и имаш безели от самонараняване. Затова те заключихме в стаята ти. Беше агресивен и абсолютно си беше загубил ума.
- Какво?!? Не помня нищо такова! Никого не съм убивал! Какво ви става? Това шега ли е? Колко време ще ме държите тук?
- Още не знаем, Карл - започна Зеф - изпратих съобщение до Столицата, но още не са ми отговорили. По протокол трябва да отстраним на всяка цена всевъзможните опасности, които застрашават живота ни и каузата на мисията. Ще стоиш затворен вътре за известно време. Ще ти носим храна и вода.
- Вие сте луди! Това е някакъв заговор! Пуснете ме! Тери ли ви каза да го направите? - Карл не спираше да крещи и да удря по вратата, а ние побързахме да се разотиваме, за да спрем да чуваме крясъците на подивялото военно животно.
Разбрахме се, че ще се редуваме да му правим закуска, обяд и вечеря, и че ще чакаме инструкциите на главния щаб на Столицата. До тогава трябваше да продължим ежедневните си задължения по мисията.
Влязох в лабораторията, намираща се до парниците ми. Отдушниците на предверието издадоха онзи пъшкащ разхерметизиращ звук, който ме успокояваше всеки път. Махнах мръсните си дрехи и ги поставих в стерилна торба с цип. Сложих си чистата престилка, калцуни и очила, вързах си косата на висок кок, и след няколко натискания по интерактивния монитор, бях залята с хладната въздушна струя на дезинфекциращото устройство. Вратата към лабораторията изхрущя по трите различни ключалки и след оторизиране от чип-картата в китката ми, се отвори плавно, плъзгайки се по пода като нож по масло. Чувствах се в безопасност на това място, заобиколена от стерилната обстановка на чистите плотове, колбите, устройствата, микроскопите и правоъгълните, бели като сняг светлини на металния таван.
Трябваше да продължа да работя, за да спра да мисля за смразяващата случка с Карл. Погледнах планера си, и на мястото на онзи следобед бях записала, че ще работя по сегментиране и анализиране на съдържанието на онези малки черни плодчета, които растяха на големи храсти навсякъде из Глиез 581с. С голяма нежност и внимателно, сякаш галя дете, поставих едно плодче върху стъклена плочка. Със скалпел го срязах на две части и леко го смачках, така че да пусне соковете си. Всичко поставих в анализиращото устройство, което щеше да направи молекулярен анализ на съдържанието на това необикновено растение. Докато машината работеше, вече бях започнала да описвам подробно външните белези на храста, старателно записвайки всичко в един дебел дневник, който трябваше да водя, като част от мисията ми да каталогизирам възможно най-много растителни видове от Глиез 581с.
През това време Тери беше в кухнята. Беше негов ред да прави следобедните закуски за всички. Беше приготвил оризовки, намазани с тахан от бадеми - нещо, което всички много обичахме да похапваме следобед. Към всяка порция добави и по няколко малини, които бях набрала преди няколко часа от първата ни глиезка реколта. Една чиния обаче се отличаваше от останалите. В нея имаше и цяла шепа от онези малки черни плодчета, които растяха навсякъде из планетата.
Тери се огледа щателно, и след като видя, че всички сме някъде по задачи, закрачи решително към стаята на Карл. Както се бяхме разбрали, военния влезе в банята, намираща се вътре в неговото помещение, и щракна ключа, което беше сигнала някой да отвори вратата на спалнята и да постави храната вътре, след което по най-бързия начин отново да затвори. Така бяхме решили, че ще сведем опасността до минимум, а Карл, който нямаше особен избор, просто се съгласи с нас.
- Добър апетит, друже - усмихнато се провикна Тери, след което с най-голямо удоволствие си хапна оризовките с бадемов тахан и пресни парникови малини.
Чух пиукащи звуци от машината за молекулярен анализ. Беше приключила със сегментирането и сега принтираше дълъг лист със съдържанието на черното плодче. То съдържаше огромни количества 4-фосфорилокси-N, N-диметилтриптамин. Казано по-разбираемо - псилоцибин. Силно психоактивно вещество с халюциногенен характер. При прекомерна употреба може да причини параноя, неконтролируеми халюцинации, повръщане, самонараняване, пожълтяване на кожата и при някои случаи - дори смърт.
Следва продължение...
© Гергана Карабельова Todos los derechos reservados