Великден е празник, носещ позитивни емоции дори и на най-песимистично настроените хора, а на позитивните като мен – едно истинско удовлетворение. Хората казват, че няма пълно щастие, но това не пречи на оптимистите да го потърсят. Да, това си е много тежка задача, трябва доста бъхтене по прашните пътеки на живота, също така и воля, непоколебим дух, една усмивка…

Докато слънцето още сладко си подрямваше и нямаше скоро намерението да се покаже на небосвода, една жена вече беше запретнала ръкави – моето мило бабче Елена. Още от ранни зори тя беше хванала парцала и упорито се бореше с удобно настанилия се по мебелите прах. И въпреки че знаеше, че не бива да се преуморява, тя бавно, като мравчица, започна да пълзи из къщата. Ха тук това, а там онова, ето че и дядо се събуди. Гледал снощи до късно интересния мач, той си беше позволил лукса да си поспи до много късно. Е, за човека на село, осем и половина си е направо велико!

            Осъзнал, че времето няма да го чака, а и хубавият хляб в магазина също, той бързо се метна на колелото и потегли по поръчения. След като взе от топлото хлебче, той се запъти по посока Раковски пазара, защото цените на краставиците скачаха като по време на инфлация – оня ден –един и петдесет, вчера – три лева, като нищо скоро щяха да ударят петарка. А дядо мислеше за любимата си внучка, която марули и репички хич не обичаше, затова препускаше с колелото по прашните улици.

            Докато дядо изпълняваше важни задачи, бабчето вече се беше заела с боядисването на яйцата. Ах, как и се искаше и козунак да направи, знаейки колко много го обичаме аз и брат ми, но пустата болест не и даваше. Болките в кръста са ужасно нещо, лесно се обострят от физическата работа, а месенето на един козунак си е повече от героизъм. Именно заради това, баба се стараеше повече от всякога с яйцата. Та нали милата ми братовчедка е майстор художничка-беладжийка, веднага ще забележи пропуските в работата. Но бабчето вече знае как.

            През това време, въпреки безбожно високите цени, а камо ли за пенсионер, дядо все пак беше намерил прилично качествени и пресни краставелки за скромната сума от три и петдесет. И въпреки, че се беше поядосал на търгашите, той все пак ги разбираше – на борсата като ги взема на два и осемдесет, на колко да ги продава човекът, и той семейство има, и той деца храни. А и настроението му скоро се управи, след като установи, че любимият ни купешки козунак „Миг6” на Раковски е с цели трийсет стотинки по-евтин там, в града, отколкото в село. И както бабчето сега не можеше да направи домашен, той награби четири-пет бройки. А козунакът си беше хубав, даже – най-добрият, защото за католиците може да говорят какво ли не,но те са много хубави хора, не пестят материал – козуначето си миришеше и на яйца, и мляко имаше в него, направо приказка!

            След кратко консултация със шеф готвача, дядо отново яхна велосипеда. Този път главна цел беше намирането на достъпен течен шоколад, с който бабчето на направи курабийките си, още по-сладки. Не че и без него те нямаше да станат страхотни, но заради децата… Този път в село нямаше алтернативи, близкият град също не предоставяше нужното, затова дядо нямаше избор и се метна в колата, отправяйки се към големия град. Естествено, списъкът му с покупки изведнъж се увеличи главоломно, та все пак в града, големите промоции, не отиваш там всеки ден. Но този вид акции са ви повече от добре познати и затова няма да се спирам подробно върху тях. Най-важното е да отбележим, че дядо имаше нюх за тези работи, или по-иначе казано, четеше човекът, сравняваше цените и марките, не се оставяше да го лъжат. Стига са мислили пенсионерите за „изкукали старци”, и те хората са запазили своите достойнства.

            Привършвайки тежкото снабдяване с продукти, и основните приготовления, дойде ред на най-важното – Великденското агне. Това си е една традиция в нашата къща, която въпреки всички трудности, продължава да се спазва. И не говоря тук само за цената, тя по магазините е пробила тавана отдавна, а и за качеството. На село все ще се намери някой да ти продаде агне, но какво ли- недохранено, мършаво, стресирано. А дядо така не обича, та затова и винаги търси животно от доверен човек, който го е пасъл с прясна тревичка, направо да си го кажем, гледал го е като за себе си. И както най-често напоследък, той се спазари с мъжа на чана Златка, за едно агънце, което по съседски ни дадоха на по-ниската цена от шест лева живо тегло. Браво на дядо, мисията успешна!

За коленето на това невинно животинче нищо конкретно няма да спомена, тъй като смятам, че на хората няма да им е приятно. А и от друга страна мога и да излъжа, тъй като и аз самият всячески избягвам тази картина. Все пак, и то душа има!

            След дълго и уморително чакане за домакините(но не от скука), празникът най-после настъпва. Верният пазач на къщата, приличащото на лисичка наше мило куче – Ричи, с радостен лай известява нашето пристигане. Още от врата ни посреша Маца, вярната ни котка, която обаче остава леко разочарована. Все пак, как аз мога да се меря с малката ми братовчедка, която храни и обгрижва Маца като принцеса – я гранули ще и даде, я някоя мръвчица ще и пусне под масата, докато дядо не гледа. После се появява и бабчето, която получава заслужено прегръдка, само защото си я обичаме, а каква заслужава за труда си…

            Не след дълго пристига и така очакваната гостенка – малката домакиня с голямо сърце и сръчни ръце, братовчедка ми Елина. Хубавелката бързо забравя градските обноски, и след като отдава нужното внимание на възрастите,веднага се втурва да прегръща и целува котарана, да гали Ричи. През това време, няма какво да се чака, зареждането на трапезата започва. След като зелените салати се появяват на масата, аз съм изпратен да донеса и купата с боядисаните яйца, че да проверим кой ще е най-здрав през годината. През това време, нетърпеливата хубавица Елинка бърза да си бодне от краставичките. Но този път дядо не и се кара, голяма работа, дете е, пък и нали специално за нея ги е избирал.

            Яйцата най-после са на масата, а ние величествено сме надвесени над тях. Всеки преценява и размишлява, кое да избере. След заветния избор, чукането започва. Първи, разбира се, разбитият съм аз, направил великата глупост да се изправя срещу червеният цар на Елинка. От там нататък не е за разправяне, братовчедка ми всички ни смля. Само брат ми и се опъна, но накрая и дупето на неговото яйце поддаде. Ели шампионка, най-здрава, браво момиченце!

            Оттам нататък, веднъж започнали добре, нещата стават все по-добре.”Когато е зле, така да е!” много мъдро се пееше в една стара фолк песен. За вкусното агънце, скъпи ми читателю, няма да разправям подробно. И не защото съм се натъпкал като прасенце и нищо не помня, а от уважение, към бедните хора, които не могат да си позволят такова щастие. А защо не? Нима е толкова трудно, приятели мои! Та таке де, щом едни бедни хора пенсионери, въпреки трудностите успяват да справят, теб, какво те спира! Дали са само парите, а де!

            Един празник си отива, но друг ще дойде. Трапезата се изпразва, но пак ще се напълни. Само да има хора, щастливи да са, да се обичат… - това сигурно си казва всеки път милото ми бабче, след един такъв тежък и уморителен ден, вече полегнала изнемощяла на своето легло. Но въпреки умората, не бърза да заспива. И не защото възглавницата и е неудобна, не шегаджии, а защото не спира да мечтае – за следващия път, когато милите и деца и внучета, отново ще я посетят. И животът и става по-щастлив, утрешният работен ден и се струва по-лек. В такива сладки мисли унесена, независимо от блестящият телевизор, по който дядо отново гледа мач, милото ми бабче заспива. Лека и спокойно нощ на заслужилите! А на теб скъпи читателю- Христос Воскресе!