Не дойде и на следващия ден.
Междувременно във фирмата се случваше нещо. Шефът ставаше все по-раздразнителен. Красивата му секретарка едва смогваше да записва заповедите, които си противоречаха: едни срещи се насрочваха, други се отменяха, трети едновременно се насрочваха и отменяха в зависимост от условия, които тя не разбираше.
Най-сетне реши да го попита:
– Извинете, знаете, че съм лоялна към фирмата. И към вас лично. – Изчервяваше се винаги, когато говореше истината, защото това беше нетипично за нея. В този офис истината можеше да съществува само латентно. – Но вече не издържам. Искате да напусна ли? Като другите?
Той се изтегна върху стола. Да, искаше и тя да се махне. Като другите петима, които изгони един по един. Мухльото, счетоводителката, юриста... Обаче стана фал, който той не предвиждаше. Обществената поръчка. За него важни бяха парите. За посредника – също. Посредникът представляваше интересите, които щяха да му осигурят да спечели поръчката. А после да става, каквото ще. Можеше и да ликвидира фирмата, можеше и сам да поиска фалит, а защо не... просто да изчезне с парите.
– И трите варианта са добри – каза му неотдавна посредникът. – Но до приключването на конкурса всичко трябва да е тип-топ.
– В какъв смисъл? – попита го и разшири възела на коприненото шалче, което вечно пристягаше гърлото му. – Нали вече подадохме конкурсната документация? Нали и твоите хора прегледаха всичко? Какво още?
– Да, засега всичко е под контрол. Но нищо не бива да се променя, докато конкурсът не приключи. Може да искат допълнителни доказателства, които да удостоверяват истинността на тръжните книжа. Бъди по-търпелив. И внимателен.
Търпението не беше сред качествата, които бяха направили шефът шеф. Той имаше търпение само да гледа внимателно как конкуренцията се измъчва, как страда от собственото му величие. Това можеше да търпи дълго, по-дълго от вечност. Но да търпи как парите му се изплъзват – това не! Никога.
И ето че наистина дойде писмо от органа, който провеждаше тази обществена поръчка. Някакви декларации трябвало да се подпишат, за да се докаже интегритета на служителите, които ще участват в изпълнението.
– Тинтири-минтири! – гневеше се пред посредника. – Та аз ги уволних всички!
– Нали ти казах нищо да не променяш? Нали те помолих да изчакаш?
– Помоли ме... И какво от това? Виж какво, изнервям се. Аз си свърших работата, сега ти си свърши твоята. Искам тази поръчка и това е! Твоето е сигурно, знаеш. Не ме карай сега да връщам на работа ония некадърници, които уволних.
– Ти защо ги уволни?
– А защо да ги търпя? Нищо не вършат. Трябваха ми досега: да имам някаква привидна експертиза. Поръчката е толкова голяма, че вече няма да са ми нужни свидетели – как и защо харча парите. Точно обратното.
– Това е ясно. И аз бих постъпил така – посредникът говореше благо и бавно, като човек, който познаваше високата стойност на злото и затова се грижеше то да бъде съхранявано добре. – По-малко свидетели винаги осигуряват по-голям успех. Във всеки бизнес е така. Особено когато говорим за обществени поръчки. Тъкмо затова не бива да стават грешки. Не бива обаче точно ние да не се вслушваме един в друг. В един казан сме. Послушай ме и няма да сгрешиш. Нима съм те лъгал някога? Всеки детайл е важен.
– Говори по-ясно! – коприненото шалче се разплиташе от резките му движения. – Какво искаш да направя?
– Имаш две възможности според мен. Или да върнеш уволнените на работа под някакъв предлог, или да фалшифицираш подписите им под декларациите, които ти искат. Уж са още на работа.
Шефът не се страхуваше от закона, защото знаеше, че по принцип той е доста евтин. Но въпреки това предпочете първият вариант. Това каза на секретарката си.
– Седни – покани я той на фотьойла. – Ще ти обясня.
Момичето беше около двайсет и пет-шест годишно, наскоро завършило института, съвсем образовано и наивно; беше идеално за длъжността си.
Безработният продължаваше да спазва обичая, макар да си даваше все по-ясно сметка, че изглежа съвсем нелепо: вече всички му се присмиваха. Това не беше нещо ново, така беше още от детските години. Но и за присмеха има някакво обяснение, някаква съдбовност се крие в него. Ако човек го изтълкува правилно, може да успее да промени нещо – у себе си или у околните. Стига да има воля за това.
„Воля. До това опират нещата – мислеше си на пейката. Лятото беше в разгара си. Бяха минали повече от три месеца, откакто го бяха съкратили. – Та аз дори не смея да ѝ се обадя. Значи нямам воля. Нямам сила. Нямам себе си.”
Стискаше мобилния телефон по цял ден, дори го повреди от влагата на дланите си. Страхуваше се да не би да не чуе, когато тя му се обади. Ще е глупаво да пропусне разговора по толкова глупава причина. Тя не се обаждаше, но и той не спираше да се надява. Накрая телефонът просто угасна. Извади батерията, подсуши я, но не успя да го поправи. Даде го за ремонт и когато му съобщиха, че работата ще отнеме поне три-четири дни, изпадна в тих ужас. Той вече наистина нямаше да я чуе и щеше да е напълно виновен за това. Сега седеше на пейката именно в това състояние.
– Здравей! – звънна мек женски глас.
Погледна към слънцето и зажумя. Беше вече пладне.
– Не ме ли позна?
Беше секретарката.
Рипна. Подаде ръката си.
– Познах те, разбира се. Как иначе! Просто не те очаквах. Аз... съм тук.
– Да, зная. Времето е чудесно, нали?
– Да. Чудесно. Ти не си ли на работа? Кое време е? – бръкна в джоба си да извади джиесема, за да провери часа. Джиесемът обаче беше на ремонт. А друг часовник той нямаше.
– В обедна почивка съм. Искаш ли да се поразходим? Или да седнем някъде на сянка и да пийнем по нещо?
Предпочиташе първият вариант.
– Да – отговори. Надяваше се да не сядат никъде. Беше забравил портфейла си.
Кварталчето беше зелено. Първите пожълтели листа бавно се поклащаха на клоните и се отлепяха от тихия вятър като страници на стар, забравен и непрочетен роман. Хареса му, че помълчаха. Така посъбра мислите си, не че имаше много за събиране. Каква приятна изненада! Точно нея се надяваше да види всъщност. Другите го подминаваха, като му даваха ясно да разбере, че го виждат – такъв отчаян, нефелен, отвеян и пуст като отшелник; непотребен човек. Само момичето на шефа, както я наричаше, не минаваше покрай него.
– Отдавна не съм те виждал – продължи мислите си той, докато крачеше внимателно и широко. – Аз често присядам на оная пейка. Приятно ми е. А теб не те виждам.
– Аз не минавам оттам – призна тя. – Пътувам с метрото. Спирката е зад офиса.
Да, знаеше къде е спирката на метрото. Как не се досети? Въобразяваше си, че криволичещата пътечка, извита като нахална змия сред зелената поляна, е единственият път към офиса.
– И ето че сега мина – зарадва се той искрено. – И ме намери.
– Да. Именно! Какво съвпадение! – тя се усмихна съвсем пресилено. Лъжеше и затова лицето ѝ стана още по-бледо. – Как си? Защо седиш на тази пейка? Имаш поздрави от шефа.
Той се обърка. Поздрави от шефа ли? Значи и тя му се подиграва. Е, нека. Нищо ново.
– Благодаря. – Стана му обидно. – Целуни го от мен.
„По задника!”, допълни наум.
– Недей така! – тя го хвана под ръка. – Виж колко е приятно. Помня, че обичаше разходките, спокойствието, природата. Казвал си ми. Затова стоиш на тези пейка. Нали? – Тя забави хода и той неусетно също намали темпото. Не бързаха. – Знаеш ли..., шефът се промени напоследък. Започна да връща хората, които уволни. Явно е размислил. Иска да върне и теб.
– Мен ли? И защо? Той каза, че няма място за мен във фирмата. Може пък да е бил прав. Аз тези месеци много мислих. Нямаше голяма полза от моето присъствие. Не че другите вършеха нещо кой знае какво, но... Няма значение дали щеше да започне от мен или от друг. Тази фирма наистина имаше нужда от оптимизация, както му викат сега. Вероятно и аз така щях да постъпя на негово място.
– Едва ли. Той е много емоционален.
„Значи аз не съм емоционален, така ли? Защо си въобразяваш, че ме познаваш, момиче? Или ми личи? Може би наистина съм нещо подвижен винкел и затова крачките ми са толкова широки; да, винкел – от онези, които дори циганите не ги вземат, защото са криви, стари и ръждясали, не стават и за вторични суровини. Хм.”
– А и няма как да ме върне – каза на глас. – Вече не може.
– Защо да не може? – тя дръпна ръката си от подмишницата му; не ѝ харесваше отчаянието в гласа му. – Как върна другите?
– Другите ги е уволнил, така чух. Или по взаимно съгласие са прекратили отношенията си. Като развод. – Засмя се, защото се досети, че доскоро беше убеден, че щом няма брак, не може да има развод. А ето че раздялата дойде внезапно, искрено и естествено: без да се интересува, че не е обременена с брак. – А мен ме съкрати. Различно е. Вече няма щат за мен в тази фирма.
– О, глупости! – успокои го тя. – Това е частна фирма. Щатове се съкращават и се създават. Голяма работа. Ще питаме счетоводителката или юриста. Това може да се оправи.
– Те още ли са на работа?
– Разбира се, имаме си пак и юрист, и счетоводител, и всички сме си там. Вече нямаме некомплект. Научих и тази дума! Всичко ври и кипи.
„Като в котела на Данте.”
Поговориха още. После се разделиха.
– Кога ти обеща да дойде? Кога точно?
– Нищо не е обещавал, казах ви. – Секретарката ту че червеше, ту пребледняваше. Харесваше облеклото, парите и парфюма на шефа. Всичко останало у него мразеше. – Просто останах с впечатлението, че ще се съгласи да се върне. Знае къде е офисът.
– Звънни му на мобилния.
Да, тя знаеше номера. Но не знаеше, че телефонът е на ремонт.
– Не отговаря.
– Не го вдига ли?
– Не, няма връзка с този номер.
– Ясно, значи си го е изключил, за да не можем да се свържем с него. Подлец! Мошеник! Песоглавец! Ще те науча аз! – развъртя юмрука си във въздуха и отвори барчето. Извади бутилка плодов сок и жадно отпи. – Ако го видиш отново, кажи му, че не го искам обратно на работа! Ще се справя и без него! Какво си въобразява?
Досети се за втория вариант, който посредникът му беше подсказал – да фалшифицира подписа. Това нямаше да е трудно. Съкратеният беше подписвал множество документи, те се пазеха в деловоството. Малко упражнения – и готово! Може и с оризова хартия. Никой няма да се усъмни.
– Махай се! – изкрещя. Секретарката му се струваше напълно ненужна вече. Обаче беше удобна и изгледаше усърдна и глуповата. Може бе тя щеше да свърши тази мръсна работа; дотогава ще я търпи. След това – в канала с мръсната вода барабар с мръсната работа, която доброволно и самоволно е свършила. Няма да да може да гъкне. Ще живее в канализацията както повечето народ. Да, така трябва да стане. Звучи добре.
Секретарката се зарадва, като го видя толкова гневен. Отдавна искаше да му се наслади в такава светлина: изглеждаше малък, естествен и злобен и докато го наблюдаваше, се досети за дяволчето Фют. То можеше да смени главата му с глинена и така да направи коприненото шалче на шията съвсем смешно и излишно. Омразата ѝ към него се засили.
Изведнъж поиска отново да види онзи, съкратения, на пейката.
– Махам се веднага – отговори и затвори вратата. Мина през тоалетната, за да оправи грима си и се запъти към градинката.
Той беше там. „Човек с навици”, рече си.
Видя я веднага и дори му мина през ума, че вероятно подсъзнателно се е надявал да се появи. Красиво момиче. Носеше бледо розова къса рокля, стегната под бюста; семпла бяла якичка подчертаваше извивките на шията, леко прикрита от кестенявата коса, вързана небрежно с ластик. Обувките ѝ бяха ниски и в нея нямаше нищо предизвикателно, просто беше съвършена, обикновена и прекрасна.
– Май ме заглеждаш, а! – поздрави го и седна до него.
Сега пък той се изчерви. Колко отдавна не му се беше случвало!
– Много си красива. В офиса не си толкова. Навън си по-красива.
– Значи трябва по-често да излизам навън. По същия маршрут ли ще се разхождаме?
Ако зависеше от него – да. Непременно. Този маршрут вече е проверен, няма да има изненади. Знаеше точно къде ще паднат жълтите листа, от кое дърво ще се отронят, на коя страница старият ненужен роман е бил изоставен; дори се досещаше къде точно трябва да пресекат улицата, за да не пречат на...
– Разбира се, че не! – каза, за да прекъсне глупавите си мисли. – Нека да разнообразим!
– Чудесно! И аз това щях да ти предложа.
Този път се отдалечиха доста от офиса.
– Гладна съм – каза тя срамежливо. Знаеше от майка си, че това не бива да се казва пред мъжете.
– И аз – призна той.
– Наблизо има едно местенце.
Наистина беше местенце. Скътано в Ловния парк, ресторантчето беше уютно и сгушено сред високите дървета. По пътя, осеян с букови листа и натрошени борови кори, той се учуди на глухия тропот на високите дървета – те се целуваха на десет-петнайсет метра по-високо, никой не ги виждаше, удряха кухо челата си и правеха любов близо до небето, при слънцето. Стана му неудобно, че мисли това.
– Рибата беше чудесна. – Тя побутна чинията си, за да не се изкушава да довърши обяда; трябваше да се пази да не напълнее. – Радвам се, че дойдохме тук. Преди години разхождах кучето си в този парк.
– Странно, не сме се срещали. Аз също се разхождах тук преди години. После се преместихме да живеем в друг квартал и всичко се промени.
– Всичко ли? Нима един квартал може да промени всичко? Кварталът ли ви накара да се промените? Или само ти се промени?
А сега де! Какво да ѝ отговори?
– Всъщност човек не бива да говори в множествено число. Сигурно аз съм се променил.
– А тя?
Не искаше да говори за нея. Отдавна си беше забранил това. Дори не знаеше какво да мисли, камо ли какво да говори. Тя вече не беше с него. Отиде си. Той не беше с нея. Те не бяха заедно. Защото всяко те съществува само в едно. Уф, досадно звучи! Реши да се пошегува, за да скрие прозаичните си мисли:
– Тя тръгна по друг маршрут. Омръзна ѝ моят.
– Права е била! – момичето на шефа се засмя съвсем искрено и розовото по бузите ѝ се сля с роклята. – Не може само по един маршрут! Трябва разнообразие!
Сервитьорът погрешно изтълкува възторга ѝ и се доближи.
– Ще желаете ли стая, моля? Предлагаме две с изглед към парка. Чудесни са.
– Но на нас една ни е напълно достатъчна! – тя стана и му подаде ръката си.
Тогава, по пътя към стаята, той за първи път целуна момичето на шефа. Мисълта, че всъщност сега шефът е той, го възбуди. Отдавна се беше любил така страстно. Тя беше щастлива и всеотдайна, дори не знаеше защо. Но и не искаше да знае. Вероятно.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados