В колата, докато хлапето ме вози се отдавам на размисли. Ако сдобря Борил и Драшев, трябва да ме викнат да помиря и Северна и Южна Корея. От друга страна ако се получи, живота ми ще стане много по-лесен. Исках да остана да си работя за Драшев, като шеф той беше много по-приятен от Борил. Получих скъпа служебна кола с пълно обслужване, лъскав офис, телефони, пари за представителни и още куп благинки. И нищо от това не засягаше дела ми. Драшев беше наследник на старата номенклатура и не се циганеше. Родът му изплуваше при всяка власт отгоре като олио над вода, дори комунизмът не беше нарушил традицията. Прадядо му бил фабрикант, но дядо му станал ремсист. Това не само спасило семейството от народния съд, ами дядо му станал и партиен секретар. И на никой никога не му минало и през ума да споменава буржоазния му произход. Баща му станал директор на голям завод и голям дисидент, разбира се последното след 89 година. Драшев беше завършил в Москва, но сега беше отявлен русофоб и американофил. Разбира се си пиеше руска водка, имаше един куп приятели руснаци с които правеше бизнес и разправяха, че много харесвал частушките. Не знам дали беше получил от прословутите партийни куфарчета или парите бяха от завода, който баща му беше разкулачил оставяйки сума ти работници на улицата с неизплатени заплати за години назад, но наистина имаше пари. Истински пари, както казваше той. Борил оцеляваше с помощта на разни схеми и понякога се оказваше без 5 лв в джоба, Драшев беше друга бира. Ако имаше някаква потомствена аристокрация в България, той беше от представителите и. Изтънчен, ерудиран, богат, циничен и както се уверих на собствен гръб, безкрайно опасен и безжалостен. За него аз стоях малко по-високо от амебата и малко по-ниско от безгръбначните. Не виждах как можех да го убедя да седне на една маса с Борил. Един мръсен гамен беше изч*кал жена му и го беше ритал в калта на някакъв паркинг. Нямаше да стане, и светата инквизиция не можеше да го принуди да се сдобрят. Да му се не види, защо никога нямам късмет...
Обадих се на Борил:
– Трябва да се видим. Днес.
– Освен да дойдеш тука. Не мога да изляза.
– Защо?
– Гледам едно бебе. Не искам да го влача навън, ще настине в тоя студ.
Зяпнах:
– Бебе ли имаш?
– Не. На една приятелка е и аз го гледам.
Реших да не разпитвам, защо майката не си е намерила друга бавачка. Поумувах малко и реших, че и да ме види някой, имам оправдание защо съм ходила в Борил. И отидох.
„Бебето“ се оказа четиригодишно момиченце. Борил го носеше на конче, когато ми отвори.
– Влизай. Направи самолет – каза на детето и то разпери ръчички встрани, а той затърча към хола.
Усмихнах се и тръгнах след тях. Може да имаше много кусури, но наистина обичаше деца. Когато влязох в хола детето се скри зад крака му и почна да наднича оттам.
– Много сте срамежливи – казах на Борил.
– И майка и е такава. От седмица гледам малката, а тя още ми вика „г-н Николов“ и се черви като ме види.
Поглеждам го озадачено, едва ли гаджето му му вика на фамилия.
– Познавам се с майка и, баба му на това. Приятели сме. Тя си счупи таза и ходих да я видя. Дъщеря и трябва да е при нея в болницата, тя не може да става и тази принцеса нямаше кой да я взима от детска градина. И аз си предложих услугите. В 10 мама ще дойде да си я вземе. Казах и да остават да спят тук, ама явно не и вдъхвам доверие.
– Да се чуди човек защо...
Всъщност се чудех къде е гаджето му, но това беше друга тема. Детето почна да се криви и аз казах:
– Пишка и се. Пишка ли ти се, леля?
Детето не каза нищо и Борил я погали по главата:
– Пишка ли ти се, Ники? Хайде, иди с леля Алекс.
Момиченцето ме изгледа подозрително и аз се усмихнах и подадох ръка:
– Ела, аз съм добра леля, като тези от детската градина. Къде е тоалетната, Бори?
Почнах да си приказвам с детето и то постепенно се отпусна. Върнахме се, взех си телефона, намерих една игричка за тази възраст, седнах по турски на дивана, сложих Ники до мен и, и показах как да си играе. Борил използва момента да сипе по един аператив и се настани срещу нас:
– За какво искаше да говорим?
– Ще ти кажа.
Ловяхме едни рибки и детето се ядосваше като ги изпуснеше. Аз му хванах ръчичките за да му помагам. Накрая хванахме всички и аз му пляснах ръчичката за поздрав.
– Алекс...
Вдигнах глава:
– Извинявай, отнесох се. Славев ти е предложил бизнес с Драшев.
– Откъде знаеш?
Бяхме започнали нова игра и аз гледах телефона.
– Срещнахме се. Иска да ви убедя да се срещнете тримата. Каза и че ще ви натиснат и двамата да не играете за хотела. Някой си Йончев. На него му е измъкнал големите складове на дървения.
– Как стигнахте до хотела?
– Аз го питах. Бях чула слухове.
– Драшев ли ти каза?
– Не, просто чух слух.
– От кого?
– Няма значение.
Няколко рибки ни бягаха.
– Каза ли на Драшев за Славев?
– Не, дойдох при теб.
Борил ме погледна замислено:
– Това за хотела сигурно ли е, Алекс?
– Каза, че до няколко дни ще ви кажат.
– Ти откъде го чу?
– Стига, Бори. Няма да ти кажа.
– Важно е, Алекс. Затънал съм и без тази сделка съм на ръба.
Гушвам детето и намирам нова игричка.
– Колко си вътре?
– Много.
– Няма да има сделка. За какво сте му на Славев и двамата?
– Не ти трябва да знаеш.
– Да кажа ли на Драшев, че ти си съгласен?
– Не съм. Този бизнес е глупости.
– Тогава защо Славев го иска?
– Защото изкуфя и не е отрезнял последните 5 години. Можеш ли да се обадиш на Драшев по това време?
Поглеждам си часовника, 7 и половина вечерта е.
– Да.
– Кажи му за Славев и главно за хотела.
– По телефона ли?
Той свива рамене:
– Че какво му е на телефона?
Звъня на Драшев.
– Славев вече говори с мен и аз му казах, че не се интересувам, Алекс.
– Разбирам. Не знаех, че сте говорили. Просто се видяхме и той каза да те попитам.
– Ами кажи му, че не съм си променил мнението.
– Добре, извинявай че ти прекъснах вечерята.
Бях го хванала на маса.
– Няма нищо и без това имам нужда от диета. Лека вечер.
Затворих и погледнах Борил въпросително, той пак сви рамене:
– Ако имам късмет, той ще разкара Йончев. Ники... ела тук миличка, не ходи там.
Детето се опитваше да излезе от стаята и аз станах, за да го върна. На земята имаше пръснати играчки, седнах, почнах да го залисвам и да отговарям на въпросите му. Борил седна до мене и ме придърпа да се подпра на него:
– Ники, кажи на леля Алекс кои сме ние...
– Ние сме цесекали и млазим млъсните левскали. ЦСКА е шамплион, а за Левски кул от слон – издекламира детето.
Зяпнах:
– Борилее!!! Как може да учиш детето на тия глупости...
– Какво толкова. Ама виж колко готино го казва.
Поклатих глава:
– Майка и ще те убие.
Той ми се ухили:
– Няма, това е тайна. Ники, изпей на леля Алекс песничката за дядо Мраз.
Детето ме погледна, после погледна Борил и направи физиономия че няма да ми я изпее. Аз се усмихнах:
– Хайде, изпей ми я. Моля ти се...
Момиченцето почна да се криви насам-натам в знак, че не иска.
– Хайде...
С червените ботушки
потропва дядо Мраз
Започнах да пея и детето накрая се пресрами:
Дечица-веселуски,
сейната спля плед вас!
Подалъци ще има
за всички от сълце!
За Новата година
да люшнем ний холце!
/Веса Паспалеева/
– Бравоо... – с Борил изръкопляскахме и Ники ни се поклони. Доста добре, явно беше тренирала.
– Кажи стихотворението, което учихме вчера.
Този път Ники започна без втора подкана:
Две очички,
две лъчички,
две усенца,
две клаченца
и носленце,
и блаленце -
сто целувки,
сто милувки
мама всеки час ми дава
и пак жадна си остава.
/Стилиян Чилингиров/
Очите ми се напълниха, рецитирах това стихче на Лили на времето. Докосвах я по всяко място, което казвах и тя винаги се смееше. Гледах това момиченце, но чувах само как буците пръст се удрят по ковчега на детето ми. Оставих го само в студената мокра земя. Сам-самичко. Исках да легна до него, трябваше да съм с нея. Кой щеше да я завива, когато и е студено, кой щеше да я прегръща, когато я боли.
Сълзите ми рукнаха и хукнах към банята. Пуснах чешмата и започнах да се плискам, но не можех да се спра да плача. Преди два месеца щеше да стане на 19. Толкова много ми липсваше... Който казва, че с времето болката намалява никога не е губил някой, който истински е обичал.
Зарових лице в хавлията, трябваше да се стегна.
– Алекс...
Борил беше сложил ръка на рамото ми, с другата държеше Ники.
– Нищо ми няма. Просто си спомних нещо.
Той ме прегърна през рамо и ме целуна по косата:
– Хайде, ела да отидем оттатък.
Ники ни гледаше учудено и дръпна Борил за края на фланелката му:
– Тя защо е тъжна?
– Ударих се и ме заболя, но вече ми мина. Хайде, да видим дали можеш да ни надбягаш... - казах и аз.
Детето хукна по коридора, а Борил ме прегърна и сложи ръце на кръста ми. Допрях глава на гърдите му, просто... не знам, имах нужда да чуя сърцето му, за да спра да чувам кънтенето на буците пръст.
– Всичко е наред, миличка. Всичко е наред.
Той започна да ме гали, но аз се дръпнах:
– Детето, ще се изгори...
В хола имаше открита запалена камина. Борил ме изгледа стреснато и изрева:
– Ники, ела веднага тук!
И затърча към хола. Детето се показа на вратата, държеше някакъв флумастер. Усмихнах се, на Борил нямаше да му хареса новия му дизайнер. Оказа се обаче, че Ники беше нарисувала слънце на моята чанта. Жълто... не стоеше зле на черното.
– Ники, колко пъти казах че се рисува само в блокчето. Защо надраска чантата?
Детето го погледна виновно и сви рамене.
– Бягай да донесеш вълшебната гъба.
Момиченцето се втурна към другия край на хола и донесе една от така наречените „магически“ гъби. Не беше останало много от нея, явно Ники носеше художническа душа.
– Няма да стане – обадих се аз. – Това е естествена кожа, няма да излезе.
В това време се позвъни и Борил отиде да отвори. Върна се с едно младо момиче и Ники се втурна към нея.
– Създаде ли някакви проблеми? - попита момичето.
– Не, беше много послушна и ми помогна да полеем цветята и да нахраним Роки и Принс. Нали Ники?
Детето закима енергично и почна да разправя за кучетата на майка си. Аз застанах така, че чантата ми да не се вижда. Момичето наистина изглеждаше много притеснително и Борил никак не и действаше отпускащо. Ако съдех по дрехите и, нямаше пари и със сигурност нямаше приятел, защото Ники ми разказа много истории, но споменаваше само майка си и баба си. И сега майка и сигурно се чудеше кога този богат, възрастен мъж ще си поиска заплащането за услугите. Едва ли и беше лесно да идва сама всяка вечер в тази къща. Доколкото познавах Борил, поне няколко пъти я е вкарвал в тази стая и вътре е имало компания полупияни мъже, гледащи поредния мач. Тази вечер тя определено изпита облекчение, когато видя мен. Където и да беше гаджето на Борил, според Ники с чичо Боли си играели сами тук или с другите чичовци, които и носели шоколади. А чичо Пешо се правел на мечка и я плашел, но тя не се плашела.
– Преобух я – казах на майка и. - Имало е малка авария, но Ники не му е казала, а вие сте му казали да не я преоблича и...
– Ами аз... - момичето ме изгледа много притеснено.
– Няма нужда да се притеснявате за такива работи, той ще се оправи – кимнах към Борил. – Изгледал е четири женски, има опит. Страхотна и абсолютно безопасна бавачка е, въпреки че не му личи. Само е малко разсеян, още не е разбрал че се разхожда с маргаритка в косата.
Борил ме изгледа изненадано и почна да се пипа по главата. Измъкна една детска фиба от тила си и погледна възмутено детето:
– Никол!
Момиченцето му направи виновна физиономия и той се разсмя:
– Добре, че не отидох до магазина.
Обличането на Ники отне малко време, защото тя настояваше да го направи сама, но в крайна сметка се справи и Борил отиде да ги изпрати. Застанах срещу камината и се загледах в пламъците. Това беше едно от нещата, за които си бях мечтала през годините докато зъзнех във вечно студения апартамент, защото парите за сметките никога не стигаха, жив огън. Голяма камина със жив огън и да ти е толкова топло, че чак да ти се приспи. Борил ме прегърна откъм гърба:
– Съжалявам за чантата ти.
– Майната и, ще си купя друга.
Той ме целуна по върха на темето. Бях боса и стърчеше много над мен. Завъртях се в ръцете му и го прегърнах през кръста, сложих глава на гърдите му и се заслушах как тупа сърцето му. Той започна лекичко да ме гали по косата и гърба, а аз просто слушах сърцето му. Не исках да оставам сама тази нощ.
Изведнъж иззвъня алармата на телефона му и аз се стреснах. Борил ме погледна с неудобство:
– Аз... Една приятелка каца в 11 и половина, трябва да отида да я взема от летището.
Усмихнах се:
– Няма проблем, не смятах да оставам. Сега ще си викна такси.
– В Австрия имало някаква много добра очна клиника, ще питам точно и ще ти кажа.
– Нищо ми няма на очите, просто ми взеха книжката. След 10 дни си я взимам.
Борил ме изгледа изненадано и след това се разсмя:
– Пияна ли те спипаха? Защо не ми се обади, щях да те оправя. Къде те пратиха да метеш?
– Защо да мета?
– Не беше ли на пробация?
– Не. Бях под границата за съд.
– Тогава що ти я взеха за толкова време?
– Не знам.
– Явно си карък – философски заключи Борил.
Усмихнах се, карък си бях, спор нямаше.
– Хайде, ще те закарам.
Вдигнах рамене, какво пък толкова.
По някое време в колата той се обърна към мен.
– Съжалявам, че се получи така...
Поклатих глава:
– Щеше да е грешка пак да... Спасени от звънеца. Също както едно време.
Той пак си обърна главата, за да ме погледне:
– Искаш ли през уикенда да отидем някъде? Турция или някъде.. Може в Полша, било много хубаво, не съм ходил.
– Опитахме, Бори. Не се получи. Какъв е смисъла пак да почваме?
– За да ни е хубаво както ни беше.
– Не беше чак толкова хубаво, Бори.
Той сви рамене:
– На мен ми беше.
Беше паркирал от няколко минути пред блока ми и аз го потупах по коляното:
– Тръгвай, ще закъснееш – и слязох от колата.
Огледах пустата улица, чувствах се безкрайно, отчайващо самотна.
© Elder Todos los derechos reservados