От седмица всяка вечер вали. Не спира да вали и в очите ми, а шумът от удрящите се капки само разяжда раната... отваря се все повече и повече с всяка изминала минута. И как след това да повярвам, когато кажат "времето лекува всичко".
  От седмица, откакто вали, дори за минута не успявам да заспя. Усещам умората в цялото си тяло, в очите, пълнещи се със сълзи при всяка мисъл за теб. Всяка сълза, която се стича по бузите ми, е като парещ въглен от загасващ огън. Опитвам да заглуша писъците в душата ми със силна музика, а заедно с тях и ударите на сърцето. Но при всеки опит страдам все повече, защото то е по-силно от мен. Онова чувство, наречено "вина", надделява и разбива всички надежди.
  Всички спомени изглеждат сиви и тъжни. Всеки стар приятел ме натъжава, всяка стара снимка напомня за онова, което е било, но никога няма да бъде. И даже всеки ден да седя на старата пейка, няма да се повторят онези мигове. Дори да не седя сама, а с някой друг, пак няма да е същото. Няма да си ти, няма да са нашите мечти, няма да е любов, няма да е живот... просто жалко съществуване.