Стаите... паяжините... хамбарите... хората. Всичко се повтаря, отново и отново, а краят винаги е един и същ.  

                    5 Септември 1957г – с. Амбърли (Англия):

  „Страхливец!” – крещяха гласовете в главата ми, докато отварях стария хладилник. Грабнах изсъхналото парче – сушено месо и отхапах със зъби. Преглътнах тежко жилавото месо, отпих от прясното мляко и се хвърлих върху твърдото легло.

  Стаята бе слабо осветена от няколко свещника, които леко мъждукаха, закачени за стената и няколко синкави пеперуди обикаляха около тях. Задаваше се буря, иначе нямаше така яростно да пърхат с криле. Появяваха се винаги преди дъжд, сякаш ме предупреждаваха. Този път обаче старата къща няма да издържи, прозорците бяха пропукани, а покривът се свличаше. В единия ъгъл на стаята имаше още едно, по- малко легло, а на него малко чернокосо момиче, което спеше дълбоко. Беше едва на четиринадесет, родителите ù бяха загинали и тя живееше заедно със старото си куче Роб в тази съборетина. Казваше се Елеонора. За пръв път от години насам виждам толкова чисто и добро създание, въпреки че животът ù бе изиграл такава лоша шега.

  „Страхливец” – обади се отново гласът в главата ми, когато се протегнах към скритото под леглото ми шишенце с бърбън. Кой бях аз? Кой съм? Изгнаник, избягал от войната, като страхливец, това съм аз. Ситуацията ме притискаше, бяха ни пратили на самоубийствена мисия, искаха да се отърват от нас. Никой не ме последва, когато обърнах гръб, всички бяха слепци и затова загинаха. Вече не помня името си, жена ми ме наричаше Ем (М), затова и след смъртта ù започнах да се наричам така. Моята прелестна Даяна, удавена... убита от тези, на чиято страна воювах. „На грешното място... в грешното време.” – пишеше с размити букви върху бележката, поставена в изстиващата ù длан. Случи се преди десетина години, тогава бях още млад, едва двадесет годишен, животът бе пред мен... нашият живот. Затворех ли очи, виждах само нея, широко отворените ù очи и златистите ù коси, повявани от вятъра. Оцапаното ù в сажди, иначе бяло като сняг лице и напуканите ù, някога сочни устни. От тогава не съм спирал да търся убиеца, пътувах из цяла Англия, докато накрая не стигнах мястото. Малкото селце Амбърли разкри пред мен последната следа, този път бях сигурен и щях да получа своето отмъщение.

     - Ем? – надигна се от леглото Елеонора и потърка очите си.

     - Тук съм, заспивай. – усмихнах се аз. Тогава Елеонора поклати глава и погледна към летящите около свещниците пеперуди. – О, извинявай, сега ще ги изгоня. – въздъхнах аз и грабнах един стар парцал, с който подплаших пеперудите. Бях забравил, че момичето имаше страх от насекоми, смяташе, че пеперудите са виновни за смъртта на родителите ù.

    - Благодаря ти, че се грижиш за мен, Ем. Щастлива съм, че те открих онази нощ в гората! Обещай никога да не ме напускаш. – гледаше ме тя развълнувано.

     - Ако не беше ти, Ели, сигурно щях да съм мъртъв. За къде съм без теб? – засмях се аз и я целунах по челото. - Заспивай сега, ще изгася свещите, за да не влизат пеперуди.

  Излъгах я, обмислях още сутринта да грабна пушката и да тръгна по дирите на убиеца на жена ми. Щях да се върна, разбира се, не можех да оставя клетото дете само, но на първо място бе отмъщението ми. Бях събрал толкова много гняв, дори отбелязах буквата „Д” на лявата си китка, за да помня винаги какво ми бяха причинили. Вече имах ясна следа, човекът, отговорен за убийството на жена ми, живее в същото село, в запустял имот, близо до гората. Името му бе Джак. Рискувах да загубя Ели, тръгнех ли по този път... омразата, само тя ми остана.

  Нощта бе дълга, ту се будех, плувнал в гореща пот, ту дремех. В главата ми бе само Даяна и всички хубави мигове, които сме имали заедно. Съмваше се, светлината навлизаше през мръсните прозорци и скоро капките дъжд заудряха по стъклото. Сега бе моментът, трябваше само да изляза, без Ели да ме усети и да се върна, преди да се е събудила. Отпих последна глътка от сухия бърбън, нарамих старата двуцевна пушка и закичих зад ухо последната си цигара. Нахлузих големите си кожени ботуши, пъхнах ръждивия кожен нож в калъфа и прибрах бележката, която Джак ми бе оставил, в джоба си. В момента, който понечих да отворя вратата обаче, Роб се събуди и се разлая.

     - Ем! – извика Елеонора. – Къде отиваш?

     - Трябва да свърша нещо, миличка, ще се върна до час.

     - Но ти ми обеща, не мога да остана сама. Те... те ще ме убият! – разплака се момичето.

     - Ела тук. – приближих се до Елеонора, която стоеше права до леглото и ме гледаше уплашено. Коленичих до нея и забърсах сълзите ù. – Никога няма да те оставя, ти си причината да продължавам да живея, чувствам те като свое собствено дете.

     - Тогава не тръгвай.

     - Не мога. Разбираш ли, всеки човек си има предначертан път, по който се движи. Моят... моят е пътят на отмъщението. Трябва да приключа с това, за да започна отначало.

     - Не можеш да ме оставиш тук, Ем!

     - Няма да се бавя, обещавам ти. Ще видиш, че нищо няма да стане, Роб е тук, за да те пази. Нали така, Роб? – викнах аз на кучето и то помаха с опашка.

     - Обещай, че нищо няма да се случи, обещай и че ще се върнеш. – изхлипа Елеонора.

     - Заклевам се. – целунах я по бузата и излязох през вратата. Вече се отдалечавах значително от къщата, обърнах се назад и видях, че момичето още стоеше на вратата. Беше наистина изплашена, но бе немислимо да я взема с мен, а още повече да я оставям на непознати.

   Небето сивееше, дъждът леко ръмеше и слаб вятър повяваше дългите зелени треви. Тогава видях една красива синя пеперуда, кацнала на едно листо, която сякаш чакаше дъжда да спре.

     - Води ме. – казах ù аз, след което се разсмях на глупостта си. След няколко минути дъждът съвсем намаля и пеперудата литна. Време бе да тръгвам, бях се заплеснал по едно дърво и изгубих представа за времето.

  Времето, което от приятен спътник се превърна в мой враг. Вятърът задуха силно и ме тласкаше назад, а гъстите треви ставаха все по-трудно проходими. Бях обсебен от Джак, на моменти дори се страхувах за здравословното си състояние. Ах, тези моменти... сладките моменти, в които виждах Даяна, знаейки, че всъщност я няма. Подтичваше напред, прегръщаше с ръка поредното дърво и ме привикваше с другата. Усмихваше се, подтичваше през високите зелени треви и разпръскваше красота в мрака. В единия момент я виждах танцуваща в полето, лъчезарна, но краят винаги бе един и същ... моята любима, давеща се в дъжда.

  Когато пристигнах до старото имение на Джак, се спрях за момент, имах нужда да събера мислите си. Потърках брадата си и запалих последната си цигара, от утре ги спирам. Вдигнах пушката, заредих два патрона, бръкнах в джоба си, за да се уверя, че бележката е още там и тръгнах по прашните стълби към имението.

     - Отмъсти за мен. – появи се за последно Даяна и прошепна в ухото ми.

  Изритах вратата и тя падна, а вътре, що да видя, бледолик старец в инвалидна количка, който щеше да си глътне езика от страх.

     - Кой си ти? Какво искаш? – закашля се старецът.

     - Джак?

     - Кой си ти?

     - Ем...

     - Майкъл! Проклети глупаци... трябваше да си мъртвец до сега. – викаше той и въртеше нервно колелата на количката си.

     - По-добре да бях. – казах аз и му подхвърлих бележката. – Жена ми не заслужаваше тази съдба.

     - Чакай, Майкъл, ти си разумно момче... нека... нека поговорим. – изплаши се Джак и размаха с ръце.

     - Разумен? Преди други неща говореше за мен. – насочих пушката срещу него и го накарах да замръзне на място.

     - Моля те, дай ми последен шанс.

     - Шанс?! Нима Даяна имаше такъв? – изръмжах през зъби аз.    

     - Чакай! – задави се той.

     - Никога не подценявай човек, който е бил наранен. Отмъщението е нещо свято за него и никой не може да му го отнеме. - натиснах спусъка. Чу се силен пукот и гаргите, накацали по покрива, и плашилата се разлетяха из мрачното небе. Количката бе на земята, колелото още се въртеше, а старецът лежеше мъртъв на земята. Изпитах удовлетворение, вече всичко свърши, сякаш камък падна от плещите ми... освободих се от бремето на отмъстител, както и от моята Даяна. Захвърлих старата пушка на земята и започнах да събирам разпалки за огъня, не след дълго цялата къща гореше с буен пламък, а аз се отдалечавах от нея, бавно, с наслада.

  Съвсем скоро наближавах къщата на Елеонора, сега имах възможността да отделям цялото си свободно време, за да се грижа за малкото момиче. Кучето ме посрещна отдалеч със силен лай, подскачайки около мен.

   - Казах ти, че ще се върна, приятелче. – усмихнах се аз и го погалих, но тогава видях сълзи в очите му. – Нещо не е наред! – казах си аз и се затичах към порутената къща.

   Вратата бе широко отворена и сини пеперуди прелитаха отвън. Извиках веднъж, след това отново, но никой не отговори. Затичах се навътре и блъснах вратата, но викът ми отекна в стените. На земята се бяха струпали десетки, може би дори стотици сини пеперуди, които стояха на едно място във формата на човешко тяло и потрепваха с крилца.

     - Ели! – извиках аз и прогоних пеперудите, но единственото, което открих под тях, бе кичур от косата ù. Паднах на колене и заплаках... излъгах я, не можах да удържа на обещанието си, а тя толкова се стараеше да ме накара да и повярвам. Ето на, загубих и двете момичета, които обичах, грабнах един гвоздей, нагорещих го и с треперещи ръце добавих буквата „Е” на ръката си. Не ми оставаше нищо, бях отчаян, не знаех по кой път да тръгна, но не можех да се задържа повече в тази къща. Излязох навън с кучето, погледнах надолу и отново видях синята пеперуда, криеща се из листата.

     - Води ме. – казах аз и след няколко секунди пеперудата отлетя.

  Стаите... паяжините... хамбарите... хората. Всичко се повтаря, отново и отново, а краят винаги е един и същ. Няма правилно и грешно, само различни възможности... с различни последици.