Светлата точка нарастваше ли нарастваше. И приближаваше с изключителна скорост към малката спасителна капсула на Кенджи. Очертанията й се открояваха много смътно, но той успя да разчете „Емзиру“. Не може да бъде! Беше чувал това име! Това със сигурност беше голяма транспортна совалка, която можеше да го докара до сигурен пристан! Но как можеше да привлече вниманието й!

Не беше в състояние да управлява капсулата, както си иска, защото лесно можеше да се отклони от траекторията на полета й. А автопилотът можеше да не бъде активиран достатъчно бързо и той да изгуби този последен шанс за досег с други разумни същества в открития космос, обричайки се на бавна гибел. Но можеше да направи нещо друго! Извади малка езониева бомба, която грижливо беше скътал в скафандъра си. Пусна я в специален пусков механизъм на сигналните ракети, оттам бомбата просто беше засмукана от вакуум и излетя в открития космос.

В първия момент нищо не се случи. Нямаше абсолютно никакъв ефект. Но по-късно създадената от експлозията ударна вълна сякаш разбърка космическия прак и камъни, които преминаваха опасно близко до малката му спасителна черупка. Да въпросният облак беше много малък на фона на безкрайната шир, но като че ли от совалката го забелязаха.

„Емзиру“ активира червени светлини, които бяха от двете страни на корпуса й. Това беше сигнал за авария или тревога. Постепенно совалката започна да се приближава до съответната дестинация.

Специални елиоронови въжета, много по-здрави от зеретиевите, бяха изтреляни от транспортната совалка към другия малък летателен апарат. Те започнаха да го придърпват на достатъчно близка дистанция, където изкуствено гравитационно поле, създадено от совалката вече щеше да засмуче капсулата. Това отне достатъчно дълго време, поради факта, че имаше немалко проблеми със фиксирането на капсулата, поради крайно нестандартната й форма, която наподобяваше полуизвит ромбоид със отрязани върхове.

Все още беше опасно, тъй като много неща можеха да се объркат. След като гравитационното поле беше активирано, капсулата малко тромаво се заклати, преди да влезе в търбуха на по-големия космически звяр. „Емзиру“ се беше справила. Той бе спасен!

Някой се опитваше да отвори капсулата, но явно засега без особен успех. Кенджи беше със скафандър така че дори разхерметизирането й нямаше да бъде смъртоносно за него. Различаваха се разни неясни силуети, които се бяха струпали наоколо.

Кенджи се чувстваше като новородено, което всеки момент щеше да напусне удобната утроба на майка си и щеше отново да се завърне във враждебния външен свят. След няколко минути отстраниха капака от ендосиант и той видя лица, които като че ли беше виждал някъде.

Посрещна го капитан Дейвид Пероуз, засмян до ушите. Те тъкмо се бяха върнали от колонията, където бяха стоварили всички необходими провизии и екипировка. Единственият, който беше успял да се провре на кораба беше Пиндор, а Лиройт и останалите бяха все още там, където беше избухнал затворнически бунт от неподозирани размери. Колонията, както знаем, се състоеше от над петстотин затворници и поне шестедест надзиратели, отделно административен и команден състав. Всичко около шестотин души. А това за такава отдалечена точка не беше никак малко.

Още когато мазната физиономия на Виар се изпречи пред него и видя прекалено силната охрана, на капитан Пероуз му стана ясно, че нещо не е както трябва. Разбира се, те само обслужваха крайната дестинация и нямаше защо да биват забърквани в това, ако се направеха, че не виждат нищо. Капитанът се опасяваше совалката да не бъде задържана, а те арестувани в колонията. Но, за щастие, подобно нещо не се случи.

Пиндор се беше спасил по-много странен и необичаен начин. Той беше полумъртъв, когато Лиройт и останалите излязоха от удобното си укритие и нападнаха нищо неочакващите надзиратели. Бяха въоръжени с обикновени астеронни резци, които бяха откраднали от складовете и кариерите. В комбинация с изненадващата атака, бяха получили значително предимство.

Пиндор полуотворил очи беше по чудо останал незасегнат, когато един плазмен откос беше разкъсал нашийника и той остана на крака само благодарение на хидравликата на скафандъра. В цялата бутаница той беше вървял почти като насън, тъй като хидравликата се управляваше от невроимпулсите, генерирани от мозъка на затворниците, така те можеха да станат на крака, дори и ако някой надзирател влезеше в килията им посред нощ. Разстоянието между мястото на екзекуцията и совалката беше по-малко от стотина метра, а Пиндор не разчиташе на собствените си сили, а на малкото останала енергия, задвижваща този екзоскелет на биобатерии.

Никой не му беше обърнал внимание, защото плазмените откоси бяха вдигнали достатъчно прах и отчупени кристали, които отклониха вниманието от него за известно време, докато надзирателите се опитваха да обуздаят затворниците.

Един от екипажа на совалката го беше забелязал, когато беше на около десет метра от тях. Те тъкмо довършваха разтоварването. Виар се беше оттеглил със свитата си, но за зла участ, един случаен откос го беше уцелил при това във свръзката на скафандъра и много лесно можеше да умре от декомпресия. Спаси го близостта му с транспортната совалка. Той просто влезе вътре, без да осъзнава какво върши. Капитан Пероуз онемя, когато едър мъж, облечен с окъсан скафандър, се изпречи пред него, а от устата му излизаше пяна и цялото му лице беше покрито с кръв. Той веднага забеляза и пробива в скафандъра.

- Бързо херметизирайте пробива – нареди той. – На борда имаме наносонда за извънредни ситуации.

Малката наносонда веднага беше включена и започна да се грижи за раната, старателно закърпвайки дупката в скафандъра.

Совалката беше здраво обстрелвана от плазмените оръжия, но след като включиха щита, тя стана на практика недосегаема за тези обикновени оръжия. Трябваха протонни бомби, а такива не се намираха в колонията.

Пиндор все още береше душа на едно гравитационно легло и беше в състояние на будна кома, от което можеше никога да не излезе. Никой на борда нямаше медицинско образование, за да се погрижи за раните му по-професионално и единствено наносондата и силните антибиотици, давани му отвреме-навреме от капитана го поддържаха в състояние на летаргия.

Кенджи нямаше как да не го забележи. Той беше затворник 421, който той лично беше транспортирал до този ад.

Пероуз забеляза реакцията му.

- Адмирале, какво се е случило с Вас! – попита той сериозно.

- И аз не знам, но целият екипаж на кораба просто изчезна – смутолеви той.

Пероуз го изгледа озадачено. Но доста напрегнато. Той осъзна, че вече можеше и въобще да не се върнат спокойно на Зегандария.

Кенджи се доближи до леглото на клетника и го погледна. Той определено изглеждаше спокоен сега. Някакво особено блаженство беше изписано на лицето му. Наносондата беше използвала специлен процес на дифузия на особен коагулант и специална вакуумна сонда, която да изсмуче засъхната кръв и пяна от лицето на страдащия. Това отне няколко минути.

- Кой знае какво се е случило! – възнегодува Кенджи.

- Ние сме войници, контраадмирале. Но в колонията избухна огромен бунт. Не е безопасно да се връщаме там. – доста угрижено добави Пероуз.

- Но можем да се върнем на борда на Ензория и да използваме ресурсите му, нали? – попита Кенджи.

Пероуз се колебаеше. Това съвсем излизаше от устава. Как да откаже на висшестоящ офицер, пък и щом в колонията имаше бунт, а с Ензория се беше случило нещо толкова необичайно, на Зегандария нямаше да ги посрещнат с отворени обятия. Накрая той взе решение.

- Задайте скорост на движение от четири парсека – нареди капитан Пероуз.

Преходът в космическото пространство определено беше нещо странно. Гравитацията дори и в далечното бъдеще беше пълна с доста неясноти. Но едно беше сигурно, надсветлинната скорост беше възможна. Тахионните двигатели от тип три можеха да изкривяват пространството и да образуват така наречените времеви тунели с нулево време. Скоростта на въпросните тахиони беше строго по-голяма от максималната скорост на светлината във вакуум. Пероуз никога не рискуваше прекалено. Носеха се слухове за капитани, обичащи експериментите, които бяха изчезнали безследно в следствие на погрешни изчисления на курса. Друга съвсем дилетанска грешка беше да се натъкнат на някой магнетар, които просто да разкъса плътта им на парчета.

Пиндор се размърда. Беше крайно необичайно за изпаднал в будна кома да направи това, но според медицинските теории, болният можеше и да излезе внезапно от това състояние.

- Къде съм? - попита със сетни сили той.

- На сигурно място – отговори му Кенджи, - този кораб спаси и двама ни. – Ще ме разкажеш всичко, когато си по-добре.

^^^

Дейвид Пероуз определено си знаеше работата, но какво беше учудването му, когато при променения курс, забеляза някакъв летящ обект, на разтояние от около 0, 1 астрономически единици.

- Там има нещо! – провикна се той. – Юнаци, стягайте се!

- Пише “Емзато 199” – обади се Кенджи.

- Несъмнено, това е кораб-спътник, но какво прави чак тук, на толкова много светлинни години от Зегандария?

Очуканият корпус на кораба издаваше явно наличие на абордаж. Нямаше никакви признаци на живот. Корабът беше с изключени двигатели. Аварийните светлини също не бяха включени.

- Бъдете нащрек – допълни Пероуз. – За всеки случай пригответе плазмените оръжия.

След известно време корабът беше вече достатъчно близко до тях. Нямаше как обаче да го приберат, понеже беше значително по-голям от капсулата на Кенджи.

Би било редно да опишем факта, че този кораб нямаше никакъв реален шанс за битка дори срещу тежковъоръжена транпортна совалка като „Емзиру“. Това беше идея на Зорин, който като опитен военен обичаше да се прави на “умряла лисица”. Всичко това беше добре планирано. Екипажът на кораба, беше изхвърлен в открития космос, отново по идея на Зорин. Въобще не му пукаше от методите, ако всичко вървеше според възгледите му. Той се беше подготвил достатъчно добре.

Сасия никога не беше управлявала нещо различно от боен спидер и беше запозната главно с авиониката на летателните апарати, но това все пак беше космически кораб. Все пак тя се беше опитала да се справи и да държи кораба на автопилот, докато преодолеят гравитацията на планетата. След това те се носеха напълно свободно в открития космос. Не бяха забелязани от някакви патрулни или други кораби.

Близо две седмици бяха достатъчни, за да се отдалечат значително много от орбитата на планетата.

„Емзиру“ беше в пълна бойна готовност. Пероуз прати екипажа за оръжията и сам се настани в пилотската кабина на совалката, давайки възможност на заместник-капитана да си почине малко. Щом се приближиха достатъчно, Пероуз нареди да се изключат двигателите и цялото основно захранване на „Емзиру“. Само аварийното захранване беше оставено да работи на минимално натоварване.

- Капитанът на този кораб е много умен – каза Зорин. – Това ще бъде игра на нерви. Неговите срещу нашите. – Но чичо Зорин се е разправял и с по-сериозни противници.

Сасия, Ендуайт и Неола просто си мълчаха. Те бяха с развързани ръце, но Зорин ги държеше под око, а те не искаха да рискуват с пословичните му рефлекси на стрелец.

- Представете ме за пленник – изказа се внезапно той. – На Вас ще ви повярват, защото сте от Убундер. А елохианец като мен направо ще го направят с една глава по-къс.

Зорин бързо ги инструктира, като им обясни как да поукрасят разказа, за да бъде по-достоверно. Неола, знаеше за какво става дума.

- Завържете го – нареди тя на Сасия и Ендуайт.

Те бързо изпълниха нареждането. Зорин беше овързан от глава до пети.

- Сега включете аварийните светлини – посъветва ги Зорин.

Инструкциите му бяха навременно изпълнени.

Пероуз обаче не се хвана на клопката.

- В тази черупка може и да се крие цяла армия. Изпратете само един оксиженист да разхерметизира корпуса й. Ако включат защитата си внезапно, ще открием смъртоносен огън и още ги изпепелим незабавно.

Оксиженистът беше облечен в скафандър и изпратен, завързан с дебело елиороново въже, към корпуса на кораба-спътник. Загуби доста време, докато режеше синтераниалния люк на кораба. Определено подобна гледка в открития космос изглеждаше екзотично.

- Кабината е разхерметизирана. – свърза се той по радиоефира.

- Прието – кратко отговори Пероуз.

- Виждам няколко души, изглеждат невъоръжени. Две жени и двама мъже. Изглеждат да са от нашите.

- Не бъди толкова сигурен – инатеше се Пероуз. – Може да е просто измама. Измъкни ги един по един. За по-сигурно.

Щом всичко беше изпълнено до последната запетая, нашите приключенци се озоваха лице в лице с капитана.

- Кой сте? – запита ги спокойно той. Очите му ги оглеждаха изпитателно.

- Аз съм Неола – военен лекар. Това е Ендуайт – един от войниците, това е Сасия – военен пилот, а това е Зорин – елохиански командир.

От изненада Пероуз свирна.

- А закъде бягате с този пленник? – подсмихна се той. – Надяваше се лесно да изобличи плитковатата им лъжа.

- Всъщност не бягахме? – напълно сериозно отговори Сасия.

- А какво правехте? – искрено се забавляваше Пероуз.

- Ами просто се бяхме разбрали да напуснем планетата с този пленник – прямо отговори тя.

- А защо? – продължи да упорства Пероуз.

- Защото открихме предателство в командването и решихме да изпълним своя воински дълг – разпалено се обади Сасия.

Пероуз стана напълно сериозен.

- Вие просто сте дезертьори, моето момиче, не ми пробутвайте тези евтини номера. На стар вълк като мен трудно ще минат. Знам какво се случва там в момента. Но за предателството сте прави. Такова наистина има. Но и ние все още не сме го разкрили. Изглежда да е наистина мащабно обаче.

- Какво ще правите с нас? – поинтересува се Ендуайт.

- Няма да Ви убием или пък да ви изхвърлим безмилостно в открития космос! – просто се изказа Пероуз. – Вие заслужавате уважение поне за това, че сте отмъкнали един от основните кораби-спътници, а също така, че сте действали като екип. Ние също се движим на ръба на галактическото законодателство. Ричуотър, адютантът на нашия контраадмирал, беше също ескортиран от нас.

Кенджи пребледня.

- Тогава Вие служите на Елмбаум, нали? – леко подразнено запита той.

- Не служа на никого, контраадмирале, нашата колегия е независима и съществува извън командната верига, но все пак е в някакви обвързаности с нея.

- Той все още ли е в колонията? – поинтересува се Кенджи.

- Навярно – отговори невъзмутимо Пероуз. – Тогава още не знаех, че е Ваш адютант. По-късно научих.

- Какво ще правим? – попита Ендуайт.

- При така създалото се положение, не ни остава да направим нищо друго освен да заминем за Непознатия Квадрант, които е извън всякаква правна юрисдикция. Там поне няма да ни третират като предатели и дезертьори. Няма и да имат куража да ни търсят там.

Непознатият Квадрант беше официално забранен за проучване и включваше звездни системи от неизвестен вид. Предполагаше се обаче, че там имаше много звезди пулсари, или така наречените сред астрофизиците “зомби-звезди”.

- Да потегляме – обади се Пероуз. – Обръщайте курса.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* - Парсекът е равен приблизително на 3,26 светлинни години.
* - Магнетари - неутронни звезди с магнетични полета.