ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА: НАПУСКАНЕТО
Мийор и Беки се скитаха из безкрайното еландонско поле, но без да са способни да се ориентират. Нямаха дори и най-елементарен компас. Посевите бяха напълно унищожени от експлозиите, а земята беше отвратително изровена и разорана. Просто беше неприятно за гледане. Толкова много тъга. Толкова много безнадеждност. Родният им дом беше унищожен.
- Знаеш ли Беки, независимо, че никога няма да си моя, ти ме извади от унинието, в което живеех като първенец на випуска. Проблемите на другите са над твоите собствени. Ти ме научи да живея не само за себе си – каза й напълно сериозно Мийор.
- Това е и проблемът на този полис. Всеки тук живее само за себе си – в гласът й си личеше раздразнение.
Лутаха се няколко дни. Но най-неочаквано, Беки погледна белега на ръката си. Тя си спомни за един сън, в който едно момче имаше същия белег. Името му беше Дърниам. Този сън тя имаше отскоро.
- Как се чувстваш, Беки? – попита я Мийор, загрижен за състоянието й.
- Добре съм, п ...