2.

В продължение на няколко седмици в Кант течеше оживление. Цялото градско население се изсипа на погребението на принца, бабките проливаха по някоя друга сълза, мъжете завистливо гледаха лъскавите брони на рицарите, а децата, които съвсем не ги беше грижа за принцове и погребения, гледаха с интерес странното шествие и се мъчеха да разберат защо никой не се усмихваше. Най-отпред вървеше магистър Холст, може би най-влиятелният човек в страната след кончината на кралското семейство. До него, увесила нос, крачеше херцогиня Аранд, най-близката родственица на покойния принц, която изненадващо не бе предявила никакви претенции към трона. Следваха ги върволица от политици, съветници, аристократи и разбира се, благородния сър Кавеланд, който изглеждаше съкрушен. За щастие не бе чак толкова съкрушен, че да се лиши от храна и сега шкембето му висеше достолепно, заплашвайки всеки момент да разпори колана на кадифения му панталон. Процесията беше дълга. Всеки бързаше да окаже съболезнованията си, без да си дава сметка, че не е останало на кого. От друга страна магистър Холст бе организирал щедър банкет след погребението и сега и без това малката тронна зала се пръскаше по шевовете. Не всеки ден ти се отдава възможността плюскаш в тронна зала, а придворните готвачи доста се бяха постарали. Беше си едно приятно погребение, като не му липсваха нито пресиления плач на никому неизвестни благороднички, нито безплатната храна, нито наизустените реплики в памет на покойника. Дори виновникът за цялата случка беше там. Стоеше невъзмутимо в центъра на тронната зала и утешаваше скърбящите. Кавеланд свали поглед от претрупаните маси, пристъпи напред и се прокашля, гледайки към Холст. Магистърът извиси глас.

            - Прятели! Не мога да опиша с думи скръбта, която ми донесе новината за смъртта на младия принц. Щеше да бъде един достоен крал, както беше баща му и неговият баща преди това. Мъката е сковала сърцата ни, но нека не я оставяме да властва и над умовете ни. Сега повече от всякога трябва да бъдем обединени. Предстои ни важен избор. Избор, който ще определи бъдещето на Ардорн. Макар кръвната линия на кралския род да е прекъсната, ние трябва да изберем регент. Призовавам всички ви да вземете правилния избор! В памет на принца, в името на Ардорн!

Всички заръкопляскаха. Хората бързо забравят скръбта си, когато изникне нещо по-интересно и доходоносно, а изборът на регент означаваше само едно - много злато.

            Дек беше на няколко мили южно от града. Беше намерил малка борова горичка. Завърза коня за едно дърво и се отпусна тежко на земята. Беше очаквал стражите, но не си беше представял, че може да съществуват такива огромни същества. Мъжът, който го беше нападнал,  беше висок поне осем стъпки. Беше стоварил изневиделица огромния си юмрук в корема на Дек, хвърляйки го от коня, почти в безсъзнание. Но така или иначе, Дек си оставаше един от най-добрите наемници на Ардорн. Превъртя се на земята, извади бързо меча си и със светкавично движение го заби в корема на нападателя. Сигурно можеше да се избегне цялото това клане, но нямаше време. Дек дишаше тежко, излегнал се под едно младо борче.  Деклан Дрейк. Някога наследник на богато благородническо семейство от Кант, сега скиташе из страната и търсеше хора за убиване. Грозна картинка, безспорно, просто понякога животът забравя да се съобрази с желанията на хората. Дек още си спомняше първото убийство. Беше го наел някакъв дребен търговец да очисти друг дребен търговец, който му подбивал цените. Сега Дек би се изсмял на нещо подобно, но тогава се нуждаеше от парите. Не го беше страх, когато нападна дебелия търговец. Даде му шанс, мислейки си, че това ще успокои съвестта му. Хвърли му един нож, изчака го да се опомни и го нападна. Дебелият беше доста пъргав и успя да го одраска на няколко пъти. Но Дек се нуждаеше от пари. Скоро намери пролука и острието на ножа му изчезна дълбоко в гърлото на търговеца. Колко по-лесно беше всичко преди. Чуха се стъпки. Някой тичаше право към него. Дек въздъхна уморено и стисна дръжката на меча си. Измежду дърветата се появи малко момче. Изглеждаше уплашено и като видя полулегналия-полуседнал Дек, понечи да се обърне и да избяга. Но не го направи. Приближи се и постепенно страхът в очите му даде място на любопитството.

            - Кой си ти?

            - Никой. Какво правиш тук, хлапе?

            - Нападнаха ни разбойници.

            - Сигурно. Тук няма разбойници. Кажи сега какво правиш тук?

Момчето се замисли дали да отговори. Или просто обмисляше друга лъжа.

            -Избягах. От... от къщи. Сигурно ме търсят, ще им кажеш ли, че не си ме виждал тук?

            - Защо си избягал?

            - Моля те, кажи им, че не си...

            - Ще си помисля, но първо ми кажи защо си избягал? И къде мислиш да отидеш?

Дек мигновено прочете в очите на момчето, че няма никаква идея какво ще прави. Но освен всички други емоции, в дълбоките сини очи имаше някаква ярост. Плашеща, дива ярост.

            - Ще дойда с теб! - отвърна внезапно момчето.

            - Не, няма - засмя се Дек, макар да знаеше, че момчето няма да се отлепи от него.

Помълчаха известно време, през което хлапето разглеждаше импровизирания лагер на Дек. Приближи се до коня, огледа го, побутна оръжията, нахвърляни по земята, и после отново застана срещу Дек.

            - Аз съм Ларнак.

            - А аз съм Дек.

           Торн отвори очи. Огледа се. Не помнеше нищо. Наоколо всичко беше в руини, а непосредствено до него лежаха трупове на мъже. Торн запремига. Усети странна празнина у себе си. Запрепъва се през отломките. Търсеше нещо, без самият той да знае какво. Усещаше как нещо го вика, говори му. А после се появи огромният вълк. Козината му гореше, а червените му очи сякаш прозираха право в душата на момчето. Вълкът се приближи бавно към вцепенения Торн и го побутна леко с муцуна. Торн изглежда дойде на себе си и подскочи уплашено. Погледна дланта си, там, където го бе докоснала огнената муцуна на вълка, но рана нямаше. Тогава го усети отново. Нещо го приканваше, зовеше го безгласно, шепнеше му без думи. Огненият вълк седна на задните си лапи и се прозя. Торн се приближи отново. Усещането пак се засили. Изведнъж всичко се проясни. Редица картини минаха пред очите на момчето, докато вълкът седеше и го гледаше спокойно. Торн вдигна глава и се усмихна.

            - Знам - прошепна той.