Евелин...

       Вървеше бързо, но това не правеше походката й по-малко грациозна. Токчетата на високите й обувки припяваха с ритъма на шумния столичен булевард. Беше от жените, които нямаше как да не забележиш. Имаше сексапила на блудница и ореола на светица. А факта, че дори не го осъзнаваше, й придаваше неотразимия чар, който разпръскваше около себе си. Минавайки, някои мъже си затананикваха “Кой сега до теб заспива...”, други и сваляха шапката си с почит. Зависеше само от това, кой с какви очи я бе погледнал...
      ... Дразнеше се, когато съпругът й я наричаше “апетитна хапка”. Но с годините свикна. Пък и той веднага след това добавяше “Мило, та излишните килограми са ти на най-хубавото  място”. И протягаше ръце към онези две възвишения, които биха главозамаяли всеки мъж. Но тя го плясваше нацупено и със звънкият си смях закачливо му прощаваше. Беше влюбен в нея. Толкова много години...
      С онази дива страст, която усети още в първия миг. Видя я... И тогава чу смеха й. Като някаква птичка, такава пъстра, волна. Току-що разперила криле и усетила свободата на полета. Летене... Дали това не го привлече. Все пак беше пилот, разпределен в това затънтено провинциално селце. Още първия ден се отчая. Такова едно спретнато, с чисти улички, чисти дворчета, чисти селски душици. Скука до побъркване. (Толкова различно от видната столица). Кино, кръчма... и това селско парк-че, наречено “градинката”. Събираха се вечер и играеха на “тунел”. Недоумяваше...
       - Гледай! Гаджета, дето стават и за по-така работи... играят игрички. Ама, тези наистина ли са толкова задръстени, или се правят на интересни. Няма как... Трябва да се прежали човек и да провери...
        Нахакано заставаше в редичката и зачакваше реда си.
      - Абе, брат... Наистина ли не ни виждат!? Тези тука си се чифтосват по роднински. Я, бой по гърба... Чакай...
    Вървеше тя. Колко ли сърца тръпнеха в очакване да бъдат избрани. Четеше по погледите им. Не, че му беше безразлично. Не, че и той не очакваше тази “селска чест”. Усмихна се под мустак... (Онзи мустак, дето момчетата пускаха за да пораснат по-бързо). Дали му се искаше наистина да го избере, или просто трябваше да натрие носовете на селските ергени!? Той... столичният тарикат! Чуваше сърцето си ... Туп, туп, туп! И още по-учестено, когато тя спря пред него... Туп-туп, туп-туп! (“Я се укроти малко! На теб говоря, Издайнико! Запази самообладание!”)
       - Ето, избери него! – посочвайки приятеля си (“Ама, наистина ли това искам!?")...
    - Избирам теб, малкия!... – (“Мен!? И гласът й чурулика... Боже, що за птица е това!?”)
       Приятелите винаги идват на помощ. И винаги в най-неподходящия момент...
        - Май излязох по-добрия търговец! Ха, ха, ха... (“Абе, не ти е много до смях! Очакваше теб да изберат!)
     - Не зависи от търговеца, а от стоката!... (“Я виж ти! Имало и красиви умници! Е, сега ли трябваше да си пуснеш боята, момче! Да не вземеш да се влюбиш, ей!”...)
         Изведнъж... Всичко се завъртя... Нощта слезе толкова ниско... Звездите се разпиляха... Ако не изгаряха така, можеше да ги събереш в шепи!... Но наистина ли те горяха!?... Летеше... Не познаваше този полет...