Екранът на телефона, беше единствената светлина, а написаното последното, което искаше да каже. Вятърът заби песъчинка в окото му и го заболя. Зачете се в стиха:
Аз пея...
Аз пея, но остава тишина.
Мъглите на забравата са в бяло.
Танцува призрачна жена.
Воали от мечти по звездно тяло.
Приспивна стана песента.
Живот и сън объркани изцяло.
Затворила очи е любовта,
а истината... сянка в огледало.
Аз пея и протягам ти ръка.
Крилата бели в пламъци изгарят.
И пак за мен остава самота.
Картини в миналото се повтарят.
Не искам толкова да боли.
Сърцето ми от мъката е спряло.
Повтарям, Моля те прости!
Но сякаш ехото е вече онемяло.
Аз пея за последната сълза.
Кристална капка на солената тъга.
Отново сладникава глупост, а истината беше много прозаична. Нощ. Магистрала. Мост. Вятър... Отдолу бе тъмна бездна и всичко превърнало се в нищо. Затвори очи. Филмът започна отначало. На големия екран с бели букви пишеше:
Край
Лежеше в безсъзнание под върбата. В просъница чу, как някой крещеше
- Какво ти е? Ставай! Веднага ставай!
Видя я надвесена, а очите и сякаш бяха празни. Бавно допълзя до ствола на дървото и се изправи.
- Имаш ли да ми кажеш нещо?
Имаше ли... Всъщност тя трябваше да знае... И започна да говори. Разказа и всичко, за болестта, затова че не знае, колко му остава, дали няма да стане инвалид завинаги или просто ще падне и всичко ще свърши.
Дълго време го гледа и накрая тихо каза:
- Не мисля, че ще мога да живея с теб, знаейки всичко това.
След два дни пред входната врата бяха камари от огромни кашони и куфари. Погледна през прозореца и видя, че тя целуваше някакво тантуресто човече с гола глава. Излезе в двора. Не искаше да гледа, как изнасят всичко, защото къщата бе полупразна. След това започна безвремието. Ходеше на работа, връщаше се в голямата къща с кънтяща тишина и като индиански вожд търпеливо чакаше края. Каквото получеше в сметката си, раздаваше на бедни хора или страдащи животни.
Странно е, как Бог ти поднася подарък, точно в мига, когато не искаш нищо. Срещна я съвсем случайно и всичко придоби смисъл. Тя се смееше, беше красива, имаше всичко, за което е мечтал. От празна обвивка на плътта се превърна в това, което беше душата му. Обичаше... Обичаше до полуда. Искаше да и даде целия свят, искаше и тя да бъде щастлива, да усети, колко е прекрасно да те обичат.Всеки ден бе нов подарък и тя го приемаше, с радостта на малко дете. После започна да се мръщи, че вече няма, къде да се обърне в малката си къщичка. Повтаряше
- Моля те спри! Не съм с теб, заради някакви предмети. Просто те обичам и това ми стига!
Едва сега разбра, какво е да летиш. Всеки миг, всяка крачка, всяка мисъл бе за нея. Преди мразеше да влиза в магазините, мразеше да пазарува. Но вече всичко бе друго. Пазаруваше до припадък. Обикаляше рафтовете и с усмивка си мислеше " Това ще хареса на мъничката ми" и всичко политаше в количката. Изнасяше по няколко колички пълни догоре, а нощем и разказваше за мечтите, които има. Мечтите тя да бъде кралица на тази земя.
Всъщност нощите, бяха миговете в Рая. Не вярваше, че някога може да изпита такова блаженство.
Може би е глупаво, но откри, че розите имат бодли, че букетът подарен от Бог е красота, ухание, неземно щастие, но и болка.
Не искаше да погледне часовника. За него беше без стрелки, но имаше нощи, когато загледан в тавана виждаше, големия циферблат, без двете стрелки. Единствено от оста се проточваше една червена стрелка сочеща нагоре, към дванадесет.Часът, когато ще чуе звъна на камбаните. Знаеше, че нищо не може да бъде такова, каквото е днес, защото идва утре и утре... Безсмислено е да си представя, че има бъдеще, в което ще бъдат завинаги двама. Знаеше, че само в небесата при Него е вечността за тях.
Край
Отвори очи. Някъде наблизо бе спряла кола. Тъмнината го чакаше. Стъпи на парапета разтвори ръце и полетя. Не изпитваше страх... Може би свобода. Свободата да летиш...
Усети, сякаш се пречупва на две. Силна болка в кръста и полетът спря. След това, като маймунка на ластик подскача нагоре, надолу.
Чу смеха и. Видя, как със светлинката от телефона си му махаше.Извика:
- Беше се умислил много и не разбра, кога те вързах за перилата. Знаех си, че коланът ти е здрав. Хахаха...
Погледна надолу. Имаше поне сто метра до сухото дере на рекичката. Не желаеше да бъде тежест за човека, който обича. Напипа металната скоба на въжето и...
Отново полетя. Този път към нощното небе, към звездите...
Край
© Гедеон Todos los derechos reservados