2 мин за четене
Вяра
- Вярваш ли ми?
- Да. Не. Всъщност аз не те познавам.
- Няма значение. Аз мога само да те погледна и да преценя дали мога да ти се доверя.
- Всеки с дарбата си.
- Не е дабра. Всеки се ражда с това чувство, единствено от нас самите обаче зависи дали ще успеем да го съхраним у себе си.
- Кое е това чувство?
- Вяра.
- Не ми е нужна вяра. Уморих се от нея. Човек вярва през целия си живот. И какво? Накрая се оказва, че е нямало смисъл.
- И тук не си прав. Вярата никога не напуска човека сама. Ние я гоним. Тя винаги е била в теб, до момента, в който си се уморил и си се отказал да я чакаш, защото си мислел, че е някъде далеч. Вярата е нещо крехко. Невинно. Истинско. Ти не си я искал - тя си е тръгнала. Но вярвам, че ако пак я потърсиш, тя ще дойде отново. Работата е там - да успееш да я съхраниш в себе си.
- Лесно е да го кажеш. Ти нищо не си преживял.
- Мислиш ли? Ако нищо не бях преживял, едва ли щях да говоря така. Щях да съм щастлив и безгрижен, без изобщо да се замислям за каквато ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse