Вяра
Вяра
- Вярваш ли ми?
- Да. Не. Всъщност аз не те познавам.
- Няма значение. Аз мога само да те погледна и да преценя дали мога да ти се доверя.
- Всеки с дарбата си.
- Не е дабра. Всеки се ражда с това чувство, единствено от нас самите обаче зависи дали ще успеем да го съхраним у себе си.
- Кое е това чувство?
- Вяра.
- Не ми е нужна вяра. Уморих се от нея. Човек вярва през целия си живот. И какво? Накрая се оказва, че е нямало смисъл.
- И тук не си прав. Вярата никога не напуска човека сама. Ние я гоним. Тя винаги е била в теб, до момента, в който си се уморил и си се отказал да я чакаш, защото си мислел, че е някъде далеч. Вярата е нещо крехко. Невинно. Истинско. Ти не си я искал - тя си е тръгнала. Но вярвам, че ако пак я потърсиш, тя ще дойде отново. Работата е там - да успееш да я съхраниш в себе си.
- Лесно е да го кажеш. Ти нищо не си преживял.
- Мислиш ли? Ако нищо не бях преживял, едва ли щях да говоря така. Щях да съм щастлив и безгрижен, без изобщо да се замислям за каквато и да била вяра. Но аз я познавам повече от всеки друг, именно защото съм преживял много. И през цялото това време, независимо от всичко, аз успях да я съхраня в себе си, защото знаех, че единствено с нейна помощ ще успея да оцелея. Не да запазя физическото у мен. Да опазя духовното. Ти дори и сега вярваш. Усещам го. Вярваш, надяваш се, че това, което казвам, е истина. Искаш да се увериш, че вярата може да се върне отново у теб. Защото тя ти липсва. Ти вече усещаш нейното отсъствие и това те убива повече от всичко друго. Но тя ще се върне стига да я допуснеш отново. Ето - вече лицето ти е озарено от светлите й лъчи.
Вярваш ли ми?
- Да.
26 юли, 2007 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Люляк Всички права запазени
