Вярвам!!!
Днес е петък, а вчера беше четвъртък, а оня ден сряда. Годината има 365 дни. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Човек, за да се движи, да говори, да мисли, да прави, каквото и да е, трябва да има мозък.
Да, всичко това го знаех до снощи.
Повикаха ме на разположение и видях стар мой познат да чака пред скенера. Отец Стоян, прекрасен човек, много интелигентен, които дълги години служеше в църквата и изнасяше чудесни проповеди, но го изгониха, защото не спазвал канона. Преживя го много трудно, но не поиска помощ от никого, не се оплака на никого и остана добрякът, който се усмихваше на всеки и всеки му пожелаваше Бог да му помогне.
- Здравей, Отче Стояне.
- Здравей, Докторе.
Така усмихнат, много ми приличаше на дядо Коледа с дългата си бяла брада.
- По какъв случай си при мен?
- Извини ме, но синът пощуря, да идвам. То нищо ми няма, само дето ръката ми тръпне малко.
Влязохме в залата и го сложих да легне. Включих апарата и на монитора започнаха да излизат срезовете.
Нее... Не може да бъде!!!
Надигнах се и погледнах през оловното прозорче. Отецът, стоеше усмихнат загледан в тавана.
Не може да съществува, нито да ходи, нито пък да се смее. Той нямаше мозък! И двете хемисфери, бяха черни от обширните инсултни полета. Нямаше здрава тъкан. Някакви мизерни островчета сравнително здрави, които дори нямаха стойност.
През десетилетния си стаж съм виждал, как пред очите ми умират хора, имащи нищожни, почти колкото 50 стотинкова монета инсултни огнища, без да могат да говорят и да са адекватни, а Отец Стоян се смееше... И като се изправи, говореше ли, говореше... Дори не го чувах.
Веднага повиках линейка с носилка, за да го качат в Неврология, но старецът упорстваше, че няма да легне.
- Докторе, направо съм ти сърдит, що извика линейката, като може да има хора, на които ей сега да им потрябва по спешност.
Качиха го по стълбите, а аз се върнах в кабинета. Стоях гледах в монитора и не вярвах. Пред мен се срина цялото ми обучение по медицина, дългият ми стаж, сигурността, че знам, кога нещо е нелечимо.
Цяла нощ мислих върху това и продължавах да не вярвам, защото просто бях хуманен лекар, а не нещо друго.
Днес съм в стаята му. Отново ме посрещна усмихнат с поздрава "Дал Бог добро"
Вече знаех, че Бог наистина дава добро и го дава на тези, които са го познали. Защото животът не е в плътта, а в Неговите ръце.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Гедеон Todos los derechos reservados
