Това вълшебство ми се случи малко преди пубертета. Вече не вярвах нито в Дядо Коледа, нито в чудеса. Знаех, че родители и роднини слагат подаръците под елхата и поне от две години вълнението ми около коледните празници се беше изгубило. Не, не бях казала сбогом на детето в мен, но си мислех, че вече съм голяма за глупости. Кой да ми каже тогава с колко глупости е пълен светът на възрастните и, влизайки в него колко много ще искам да съм отново дете?
Не бях срамежлива, но по някаква необяснима за мен причина, почти никой не искаше да ми бъде приятел. Нито от съседчетата, нито от съучениците ми. Казвам почти, защото едно момиче от съседната улица се осмели да ми стане приятелка, виждайки ме как плача сама на пейката, докато другите играят на федербал. Мира е с две години по-малка от мен, но винаги е била по-смелата и с по-голямо въображение. Приятелки сме и до днес, макар вече да се виждаме няколко пъти в годината, поели по различни пътеки в живота. Понякога си мисля, какво ли щеше да се случи, ако в онзи ден Мира се прибираше, както обикновено, с мен от училище? Дали изобщо щеше да се случи нещо? Няма как да разбера, но си се чудя. Особено когато наблюдавам през прозореца падащия сняг или украсяваме с дъщеря ми елхата.
Най-вълшебният ден в живота ми си беше мразовит, снежен и много тих. Не знам последното дали е било така за всички хора, но аз се прибирах сама от училище и не ми правеха впечатление нито шумът на колите, нито разговорите на преминаващите около мен, нито радостният лай на скачащите из преспите сняг кучета. Вървях си, забила поглед в земята, подритвах снега и през главата ми преминаваха всякакви щуротии. Обърнах внимание на случващото се около мен чак когато осъзнах, че виждам сградата на Театъра. Червената сграда. На центъра. Изобщо не трябваше да съм там, а вече се смрачаваше. Погледнах си часовника на ръката и осъзнах, че съм навън от цял час, а още преди тридесет минути трябваше да съм си вкъщи, на топло. Не на центъра и не пред Театъра. Въздъхнах и се огледах. Видях доста хора и цял ред сергии, отрупани с какви ли не коледни джунджурии. Вече не беше тихо, дори стана по-шумно, отколкото ми се искаше. Забързах покрай сергиите и нищо не привличаше погледа ми за да спра. Докато една симпатична мъничка баба не ми помаха усмихната. Усмихнах се и аз и тръгнах към нея. Отдалеч видях, че пред нея няма голям щанд, а само кошница с много шарени сурвачки. А тя седнала на малко столче, потрива ръце за да се сгрее и се усмихва.
Отключих входната врата на апартамента ни след като Сънчо беше минал и чух радостният вик на майка ми. Престорих се, че не виждам ядосаната физиономия на баща ми и започнах развълнувано да им разказвам за баба Радка. И двамата не ме слушаха с особено внимание, само ги беше грижа защо съм дала пари за нова сурвачка, като имам такава от миналата година. Бях свикнала с отношението им, моите неща винаги бяха дреболии за тях, но този път се засегнах и го показах. Гушнах си сурвачката и се затворих в стаята си преди родителите ми да обявят, че ще си стоя там през целия уикенд и няма да гледам телевизия, че да ми дойдел ума. Сега разбирам притеснението им, имайки си вече момиченце, но тогава не проумявах защо просто не се зарадваха, че ме виждат и да изслушат историята ми. Поне веднъж, за разнообразие. Реших, че ще си изтърпя тихо и кротко наказанието, за да не ми се ядосват повече, а след това ще ги помоля баба Радка да празнува с нас Коледа. Не знам защо, но бях решила, че тя няма с кого да сподели този ден. Докато си дочитах книгата през уикенда, от време на време излизах от нейният свят, представяйки си кой ще ми бъде приятел през новата година. Дори си представях, че ще имам най-шумният дванадесети рожден ден в края на зимата, получавайки десетки подаръци. Бях сигурна, че за първи път ще имам списък с гости и нашите ще ме оставят да си купонясвам сама с тях. Точно през този уикенд разбрах, че и аз имам въображение, при това доста силно.
Къде ходейки, къде пързаляйки се, по пътя за училище в понеделник, побързах да споделя вълнуващата случка с Мира. Тя поне ме слуша с интерес, а по-важното е, че ми вярва. Поне понякога. В случая ѝ се струваше голямо съвпадение, че бабата е адашка на моята прабаба и невероятно, че ми е подарила сурвачката. За магията сякаш ѝ мина покрай ушите. Аз пък съм убедена, че просто се е обидила, че подарък за нея няма. Не съм виновна, аз си го поисках!
Не знам дали и Мира е мислила за това през цялото време, но добре, че в първия ден от седмицата и двете имаме по пет учебни часа, за да се прибираме заедно. По-точно, да се озовем отново пред Театъра, заедно. Отново сняг, студ, шумни хора, радостни кучета и Червената сграда пред нас, на смрачаване. Поведох приятелката си за ръка към края на редицата с отрупани сергии. Почти тичахме до там. Пристигнахме запъхтяни, с пламнали бузи и широки усмивки. Никой не ни се усмихна в отговор. На последната сергия имаше един сърдит чичко, който само мърмореше, че това е най-слабият ден от седмицата. Не можех да му съчувствам, защото не виждах никъде баба Радка, а Мира не спираше да ме пита: “Ама, тя къде е?“. Отправих същия въпрос към сърдиткото, а той с неохота ни отговори, че не знае за кого му говорим, че винаги е бил последният в редицата и не познава никаква баба със сурвачки. На въпроса ми откъде тогава съм си взела моята вълшебница, той ме накара да се огледам добре и да видя колко много от “тези пръчки“ продават колегите му. Наистина отидохме при някои от тях, но за да питаме за най-милата баба, не за сурвачки. Оказа се, че никой, никога не е виждал не само бабата, но и мен! След първоначалният шок поведох Мира към вкъщи, решена да ѝ покажа доказателството, че не си измислям. Горещо се молех да не изчезне и то!
Там си беше. В ъгъла, до леглото ми. Очакваше с нетърпение да полегне под елхата и да започне да внася вълшебство в живота ми. Сега вярвах повече в това. Седяхме си двете с Мира на пода, наблюдавахме мълчаливо шарената сурвачка и съм сигурна, че мислите ни бяха еднакви. Нямаше начин нещо да се появи така мистериозно и да не ни подготвя изненади. Оставаше само да чакаме. А мама и татко накрая достигнаха до общо заключение, че си измислям всичко, за да не кажа, че съм дала поне 10 лева за нова сурвачка. Въпреки това, татко ме увери, че ще снима с камерата, за да улови моментите, в които няма да взема пари от роднини и съседи и как с помощта на една пръчица ще си намеря нови приятели.
Вълшебната ми сурвачка прекара последната седмица от отминаващата година съвсем сама, макар и сред толкова много кутии с подаръци. Сигурна съм, че се е чувствала изолирана и неразбрана, точно като мен. Аз пък очаквах първият ден на новата година с лек страх и повече радостно вълнение. Не спирах да си задавам въпроси за внезапното появяване и изчезване на баба Радка, но тя ми каза да вярвам в магията, за да се случи. Послушно дете си бях. Нямаше да се бунтувам срещу думата на възрастен точно сега.
Коледарите отново изпълниха мисията си успешно. Ние с Мира отново гледахме филми заедно след полунощ, на Бъдни вечер, на Коледа и на Нова Година. Коя вечер у тях и коя у нас, не помня. Много добре помня, обаче, учудването на големите хора, че не искам за себе си паричките след като чуеха стихчето ми:
Сурва, сурва година,
весела година!
Здрава да ти е гърбина,
работа за теб винаги да има!
Веселие и детска глъч да се чува през комина,
родителите винаги да живеете двамина!
Мир и благодат в нашата родина,
живо-здраво до година,
до година, до амина!
Чувам понякога тези вълшебни, според мен, думички от дъщеря ми, племенниците и съседските деца, които ме сурвакат на всеки Васильовден с моята сурвачка. Така и не им споделих, че насън ми ги прошепна най-милата баба, но знам, усещат магията им. Виждам как всяка година и техните желания се сбъдват, както моето най-съкровено, още в първите дни на дванадесетата ми година. И до днес сме приятели с трите момчета и трите момичета от кварталната тайфа, които малко плахо, но се осмелих да осурвакам тогава. За мое голямо учудване, и тогава, и днес, вярват на всяка моя дума. Наясно са, че писателите малко и послъгват, но само те си знаят защо ми вярват. А аз никога няма да забравя най-веселия си рожден ден, най-синьото си и влюбено лято, най-щурите ученически години и най-подкрепящите ме приятели. За които аз също винаги бях и съм там.
Дъщеря ми Мира все повтаря, че съм най-забавната мама на света. Може някой ден да ѝ издам тайната. Не само вярвам във вълшебствата, но и ги създавам. Точно както баба Радка.
07.12.2024 Ким Джаксън/Боряна Христова
© Боряна Христова Todos los derechos reservados