Това вълшебство ми се случи малко преди пубертета. Вече не вярвах нито в Дядо Коледа, нито в чудеса. Знаех, че родители и роднини слагат подаръците под елхата и поне от две години вълнението ми около коледните празници се беше изгубило. Не, не бях казала сбогом на детето в мен, но си мислех, че вече съм голяма за глупости. Кой да ми каже тогава с колко глупости е пълен светът на възрастните и, влизайки в него колко много ще искам да съм отново дете?
Не бях срамежлива, но по някаква необяснима за мен причина, почти никой не искаше да ми бъде приятел. Нито от съседчетата, нито от съучениците ми. Казвам почти, защото едно момиче от съседната улица се осмели да ми стане приятелка, виждайки ме как плача сама на пейката, докато другите играят на федербал. Мира е с две години по-малка от мен, но винаги е била по-смелата и с по-голямо въображение. Приятелки сме и до днес, макар вече да се виждаме няколко пъти в годината, поели по различни пътеки в живота. Понякога си мисля, какво ли щеше да се ...