„Да твориш, значи да убиваш смъртта."

Ромен Ролан

      Беше средата на ноември. Вторник, 13:30. Те седяха на пясъка и наблюдаваха морето. От време на време се усмихваха леко встрани, за да не види другият, и продължаваха да гледат втренчено към вълните. 14:10. Той беше събрал смелост. Много тихо прошепна „Обичам те". Тя се усмихна и го целуна по бузата. Същото това „Обичам те" се издигна над тях и полетя към малките, бели облачета. Спря се върху едно пухкаво, с формата на сладка, узряла круша, и заспа. Момчето и момичето често идваха при любимото си море, докато тяхното „Обичам те" поглеждаше с едно сънено око към тях и спокойно се унасяше отново. Минаваха години, разходките продължаваха, а пухкавото облаче с формата на сладка, узряла круша, беше най-щастливото на небето. Всички му завиждаха за специалния гост. Но дойде поредният ноември. Вторник, 14:10. Вече побелялото момче дойде само. Седна на пясъка и, докато гледаше морето, заплака. То беше останало само. „Обичам те" полетя към него, обиколи го няколко пъти и остана над главата му. Беше твърде рано.

      Побелялото момче стана и пое по дългия си път към вкъщи. Щом отвори вратата на малкото апартаментче с големи прозорци, отрупани с шарени саксии, от които се подаваха червени цветя, усети остра болка. Толкова остра, че извика. Знаеше причината, но от това не му ставаше по-леко. Тя му липсваше. „Обичам те" се уплаши за своето побеляло момче. Беше рано, но поне това можеше да направи. Спусна се надолу и кацна върху ръката му. Побелялото момче извика. Но този път нямаше болка. Имаше... нещо ново, по-скоро нещо познато, но отдавна забравено. Къде има химикал? Дали тук някъде нямаше и хартия? От колко време не беше писал...

      „Добре дошли в нашия театър. Моля, изключете мобилните си телефони и се насладете на новата ни постановка „Вторник, 14:10". Завесите се вдигат, чува се шум от вълни, а на сцената седят момчето и момичето. И всичко е толкова истинско. Не, това не е игра. Часовникът се връща 40 години назад. Вселената нарушава всички свои закони. Планетата се завърта наобратно. Земята и небето се сливат, за да донесат на театър „Х" магията на сполучливата, искрената постановка. Публиката ръкопляска. От началото до края не стихват аплодисментите, възклицанията, тихите, шушукащи коментари. На излизане едно дете пита баща си: „Тате, това ли е магията на театъра?" „Кое?" „Това, че искам пак да дойдем утре." Не, не е това. Магията е в очите на всички малки, големи и побелели момчета и момичета, които тази вечер в тъмната зала на театър „Х" видяха собствения си вторник, 14:10. Магията е в малките, радостни или тъжни, сълзички, които се появиха в тях. Магията е в някога заспалото „Обичам те", което насочва ръцете на авторите на тези постановки. И което литва към сърцето на побелялото момче, за да го отнесе към неговото момиче.

      Отново е ноември. Отново е вторник. Отново е 14:10. И те отново са просто момче и момиче, седнали на плажа. „Обичам те" вече може да отлети спокойно на своето облаче. Но то не е при морето, а над театър „Х". Защото тяхната история вече живее там. Всички бели и не толкова бели, пухкави и не толкова пухкави облачета завиждат на онова с формата на сладка, узряла круша. Защото то не е само. На него е кацнало едно съвършено „Обичам те".