Върхът

            Земята наоколо пустееше. Един равен песъчлив терен, осеян с малки шубраци тук и там, докъдето погледът ти стигаше. Имаше нещо заплашително сред това място. Сякаш всеки миг се очакваше нещо да се случи.

            Той бавно се надигна от земята и объркано загледа пейзажа. Не помнеше как се е озовал тук. Главата ужасно го болеше. Още повече, че не си спомняше абсолютно нищо за себе си: къде живее, какво работи, има ли си семейство и така нататък. Единствените отчаяни спомен, избегнали в последния момент ноктите на забравата, бяха името и възрастта му. Знаеше, че се казва Андрю Велтра и че е на 36. Но останалото тънеше в гъста мъгла.

            Реши да разгледа по-подробно терена и да види дали няма някой, който да му помогне. Едва сега осъзна, че въпреки огромната безводна пустош, никъде не се виждаше слънце. Небето беше изцяло сиво и някак мъртво. Да, мъртво беше изключително уместна дума, с която можеше да се опише всичко тук. Не се чувстваше дори лек повей на вятъра. Не беше топло, а по-скоро неприятно хладно. Дори неочаквано хладно. Андрю сви вежди. „Нещо не е наред тук”, помисли си разтревожено. Не се виждаха знаци на живот.

„Ще повървя и ще видя дали ще намеря нещо или някого. Тръпки ме побиват от това място”.

            След половин час Андрю седна на земята. Имаше чувството, че е обикалял в кръг през цялото време. Всичко изглеждаше твърде еднакво. Въпреки че вървя дълго време, той не усети да се изморява. Не усещаше нито жажда, нито глад. Това го учуди, но реши да продължи с търсенето.

            Скоро Андрю видя някакви тъмни очертания на хоризонта. Отначало му се сториха на дървени трупи, но когато се приближи (което му отне един час), откри, че това всъщност бяха влакови релси. Бяха леко ръждясали и сигурно щяха да са си съвсем на място в някой каубойски филм за Дивия Запад. Помисли си, че може би все още се използваха и реши да ги следва. „Странно, не би ли трябвало да има още едни релси за връщащи се влакове?”, каза някакъв тих глас в главата му, но Андрю не му обърна внимание. Беше твърде развълнуван от откритието си.

            Не след дълго Андрю чу някакъв звук. Приличаше на глух тътен и идваше някъде зад него. Примижа срещу хоризонта и успя да различи черна точица, която бавно се уголемяваше, движейки се по релсите. „Това трябва да е влак! Най-накрая, спасен съм!”, успокои се Андрю. Наистина беше влак, но не приличаше на нормален влак. Имаше локомотив и три вагона зад него, но всичко в него изглеждаше толкова мъртво колкото и земята наоколо. Андрю се отдръпна от релсите и размаха ръце, крещейки:

            - Хей, спрете! Помогнете ми!

            Влакът намали ход и спря плавно. Андрю успя да различи някакви призрачни сияния от вагоните, но вниманието му бързо се насочи към човека, който излезе от локомотива. Всъщност не можеше да се каже, че това беше човек, тъй като съществото, застанало пред Андрю, нямаше никакво лице, а пък главата му беше елипсовидна и обла. Всяка останала часто от тялото му изглеждаше човешка. Носеше нещо като роба.

            Андрю се стресна и внезапно замръзна. „Човекът” изведнъж проговори, ако това въобще беше възможно:

            - Здравей, Андрю. Можеш да се качиш. Не е нужно да извървиш цялото разстояние до Върха.

            Андрю постепенно осъзна, че вече беше способен да си движи устните и прошепна:

            - Кой... какво си ти? И откъде знаеш името ми?

            Съществото плавно вдигна ръка и продума:

            - Аз съм машинистът на този влак. Казвам се Кром. Не съм човек, а демон. На това място ти беше очакван. Затова знаем името ти.

            - Кой още го знае?

            - Ще видиш.

            - Не си лош демон, нали? – попита плахо Андрю.

            - Няма нито добри, нито лоши демони. Ние просто сме. А сега се качи. Чака те дълъг път.

            Андрю бавно пристъпи към локомотива. Кром му помогна да се качи. При допира усети колко студена е ръката на демона. Кром разпери дясната си ръка и описа кръг във въздуха. Влакът бавно потегли.

            - Но как тръгна този влак? Как го задвижи? Не виждам контролен пункт тук – стъписа се Андрю.

            - Тук не действат механични сили – спокойно отвърна Кром сякаш разполагаше с цялото време на света. Може би наистина го притежаваше.

            Андрю понечи да го попита как тогава се движат, но вместо това изрече:

            - Къде всъщност отиваме?

            Кром обърна главата си към него (въпреки че трудно можеше да се каже) и продума:

            - Там където всички отиват. Последната спирка на последната линия. Върхът.

            - Какво е цялото това място?

            - То е едно от многото, един свят от всички. Това място, Андрю, символизира човешката природа. Някога тук беше красиво и зелено, защото тогава хората се разбираха, не искаха много и ценяха това, което имаха – Докато Кром говореше, влакът постепенно набираше ход към крайната си цел. – Но в последно време – продължи Кром – хората искат повече от това, което имат. Искат да погубят съперниците си, а всъщност погубват себе си. Самозабравени в целите си, те унищожават не само материалната красота на света, но и душите си, морала си. Поради тази причина това безименно място символизира началото на края.

            - Аз никога не съм искал нещо подобно да се случи. Не зависи от един-единствен човек като мен – отвърна унило Андрю.

            Кром не отговори.

            - Кажи ми, Кром – обърна се към демона Андрю, - това всичкото сън ли е?

            - И да, и не – отвърна Кром.

            След минутно мълчание, Андрю се заслуша в плъзгането на влака по релсите и едва сега забеляза, че влакът почти не издаваше звук.

            - Аз не си спомням какво съм правил досега – притеснено каза Андрю.

            - Повечето си спомнят твърде късно – рече Кром и се доближи до предното прозорче на локомотива.

            - Аз мъртъв ли съм? – изведнъж попита Андрю и усети как цялото му съзнание се опитваше да отрече тази възможност.

            Измина цяла минута преди Кром да отвърне:

            - Пак ще кажа: и да, и не. Физически ти не съществуваш, но съзнанието ти е живо. Именно затова сега не усещаш физическа умора, нито глад и жажда.

            Лицето на Андрю доби цвят на платно. Значи той си е отишъл. Да, но отишъл от един свят. Сега го чакаше пътуване в съвсем друг. Незнайно защо, някакси не разбираше изцяло значението на това.

            - Кога ще пристигнем до Върха?

            - Има време. Докато чакаш, може да се настаниш в някой от вагоните отзад.

            Андрю обърна гръб на Кром и се отправи към първия вагон. Щом влезе вътре, видя, че сиянията, които беше видял по-рано, бяха всъщност пламъци. Но не какви да е пламъци, а реещи се във въздуха жълтеникави пламъци, които очевидно заместваха лампи. От двете страни на вагона имаше зелени седалки. Трима деши седяха заедно в другия край – стара госпожа със синя шапка, мъж с дълги мустаци и момче с къдрава руса коса, което едва ли беше на повече от 12. Андрю се приближи и ги поздрави.

            - Здравейте, господине – каза госпожата. – И вие ли?

            - Опасявам се, че да – отвърна ù Андрю.

            - Честно да си кажа – поде господинът с мустаците, - нищичко не си спомням. Знам само, че се озовах сред тази пустош и скоро намерих релсите. Но иначе всичко останало се е изпарило от главата ми.

            - Знам, същото е и при мен – оплака се Андрю и се обърна към момчето. – А ти кой си, млади момко?

            - Мат, господине. Аз много се уплаших като разбрах, че съм сам сред пустошта. Не обичам самотата, а не помня дори дали имам братя и сестри. По-скоро дали съм имал братя и сестри. Кром ми каза, че дори и да е така, не е сигурно дали ще ги видя отново.

            Очите на Мат се насълзиха и той закри лице. Госпожата майчински го прегърна, за да го успокои.

            - Вие познавате ли се? – попита ги Андрю.

            - Не, видяхме се на влака – поясни господинът. – Аз първи се качих, след това видях Маргарет, а после и Мат. Казвам се Хенри, между другото. Поне името ми се е запечатало в кухата манерка – Хенри почука с пръст по челото си и се засмя.

            - Аз съм Андрю. Има ли някой друг на този влак?

            - Не, на задните вагони е празно. Проверих, когато се качих – информира го Хенри.

            - Предполагам всички сте се срещнали и говорили с Кром? – попита ги Андрю.

            - Да – отвърна Маргарет. – Странно създание...

            - И мен малко ме плаши – призна си Мат.

            Андрю реши да излезе от вагона и да поговори с Кром. Завари демона на същото място в локомотива.

            - Кром, какво има на Върха?

            - Влакът ще спре малко преди Върха – каза с равен тон Кром. – След това ще трябва един по един да се изкачите нагоре. Там ще ви чака Той.

            - Кой? – попита с нотка на притеснение в гласа си Андрю.

            - Пазачът. Той няма определено име.

            Андрю въздъхна. Краят го чакаше. Пазачът също.

            Скоро на пустия хоризонт се разкри удивителна гледка. Висока планина се извисяваше застрашително като тъмен гигант сред полето. А върхът ù сякаш нежно докосваше небесата. Андрю извика останалите, за да се понарадват на гледката. Всички замечтано съзерцаваха крайната си цел. Една малка сълза се търкулна по бузата на Маргарет.

            Когато влакът наближи, успяха да различат нещо като пещерен проход в долната част на планината. Влакът продължи право напред и се гмурна в тъмнината. Веднага след това стените на прохода заблестяха със златиста вътрешна светлина. Сякаш милиарди малки слънца грееха от другата страна на скалата. Андрю и останалите зяпаха с отворени усти.

            Влакът вече се движеше под наклон, което означаваше само едно – изкачването към Върха беше започнало. След няколко минути в осветената пещера влакът излезе от прохода и Андрю съзря небето, но то вече не беше сиво, а виолетово. Релсите напред се крепяха на каменни сводове и издатини. От дясната страна на влака се виждаше дълбока пропаст, стигаща чак до песъчливите бурени, останали далеч, далеч долу.

            - Скоро пристигаме – оповести Кром.

            Локомотивът отново навлезе в планинския проход и пейзажът се скри от погледа им. Не след дълго тесният тунел стори място на огромна скална пещера, в центъра на която имаше кръгло езерце. Релсите следваха езерцето по края, правейки завой и сливайки се отново в единствената влакова линия в този свят.

            - Сега се намираме точно под Върха. Тук влакът обръща. Но ние спираме – каза им Кром.

            И като по команда, машината плавно намали ход и спря до бистрата вода.

            Всички слязоха от локомотива. Андрю се обърна към Кром:

            - Сега какво трябва да направим?

            - Всеки от вас сам ще се качи до Върха. По реда, по който се качихте на влака.

            - А как по-точно да се качим? – попита Мат. – Не виждам никакви стълби.

            - Не ви и трябват – спокойно отвърна Кром. – Просто трябва да застанете в средата на езерцето.

            Хенри бавно закрачи към водата и застана в центъра на езерцето.

            - Усещането определено е странно – каза той и след това им помаха. – Е, сбогом на всички.

            Кром вдигна ръка във въздуха и в следващия миг плоският кръгъл подводен камък,  на който стоеше Хенри, постепенно се повдигна нагоре. Андрю чак сега забеляза мъничка кръгла дупка в тавана на пещерата. Скоро Хенри се превърна в точица и най-накрая се скри от поглед. Кръглият камък сякаш се захвана за дупката във високия таван.

            - Този път е еднопосочен – изрече хладно Кром. – Влакът обръща тук, след което се връща по същите релси и се насочва отново към Върха.

            - Не разбирам – продума Андрю объркан.

            - В този свят – продължи Кром. – има един Връх и един Пазач. Независимо в каква посока съм се насочил, влакът прави огромен кръг сред пустошта винаги спира при Върха. Винаги ще се връща тук. Така е създаден. По пътя си качвам пътници – тези, които са намерили релсите. Но влакът е само един и невинаги се появява веднага. Затова някои хора може да се лутат из пустошта завинаги, неспособни да открият път към спасението. Вие извадихте късмет, защото не ви отне много време да съзрете линията. В противен случай лудостта обхваща съзнанието на неуспелите и те се превръщат в демони. Всички демони служат на Пазача. Както и много други неща...

            Андрю усети как го побиват тръпки от думите на Кром и в ума му се загнезди някакво странно чувство на безнадеждност. В този миг камъкът се отлепи от тавана и (вместо да падне стремглаво надолу, както очакваше Андрю) бавно се сниши до езерцето.

            - Сега е ред на Маргарет – каза Кром.

            Възрастната жена погали Мат по челото, усмихна се на всички и стъпи върху камъка в езерцето. Познатата процедура се повтори като по часовник и Маргарет изчезна, понесена към Върха.

            - Щом ти си демон – обърна се Андрю към Кром, – къде са другите демони в този свят?

            - Те са невидими и се скитат из пустошта, безнадеждни и разочаровани. Когато пада нощ, техните очи светят в червено като замиращи гласове в сушата. Аз някога бях човек в един друг свят, но умрях и се явих пред Пазача. Аз счетох, че моите дела в предишния ми живот са били твърде жестоки. За да удавя ужасните спомени във вечността, реших да остана тук, превръщайки се в демон, с единствената задача да превозвам пътниците към Върха. Това бе моят избор. И той ще е с мен завинаги...

            Докато Кром говореше, камъкът отново беше слезнал до езерцето, без Маргарет върху него.

            - Страх ме е... – проплака Мат, но бавно се приближи към водата.

            Кром за пореден път накара камъкът да се издигне.

            - Хенри беше прав, наистина усещането е странно – каза момчето и това бяха последните думи, които Андрю щеше да чуе от него.

            Андрю и Кром останаха сами в пещерата.

            - Значи си виждал Върха? – попита го Андрю.

            - О, да. Никога няма да забравя тази гледка...

            - Когато и аз се кача горе, какво трябва да направя?

            Кром не отговори цяла минута.

            - Единственото нещо, което ти трябва да направиш на Върха, е избор – изрече Кром с призрачен глас. – Избор, който ще ти бъде предложен от Пазача. Той ще ти обясни. Аз вече направих своя.

            - Съжаляваш ли за него?

            - Не знам – отвърна демонът и Андрю долови нотка на отчаяние в гласа му.

            Пещерата тънеше в мълчание. Чуваше се само тихото плискане на вълнички в езерцето. След минута камъкът на тавана започна да се спуска. Андрю почувства някаква слаба тревога.

            - Какво ще правиш сега? – попита Андрю.

            - Това, което винаги правя – отвърна Кром с равен тон. – Ще помагам на тези, които открият влака, да стигнат до Върха.

            Камъкът плавно се плъзна по водата. Андрю пристъпи към центъра на езерцето. Колкото и странно да му изглеждаше, не можеше да почувства водата – сякаш тя не съществуваше. Панталоните му дори не се намокриха от допира с нея.

            - Толкова ми се иска да мога да си спомня кой съм всъщност и какво съм правил – каза Андрю.

            - И за това ще дойде време – благо отвърна демонът.

            Той повдигна ръка и кръглият камък се заиздига към отвора в тавана. Андрю погледна Кром за последно.

            Андрю се огледа наоколо. Демонът не беше излъгал за гледката. Вместо познатата пустош, навсякъде по полето далеч долу се простираха зелени гори, тучни поляни и буйни реки, а точно над Върха виолетовото небе тъмнееше. Скоро щеше да се смрачи. Релсите се виждаха като миниатюрна линия в далечината. Самият Връх представляваше равно скалисто плато с формата на елипса. В единия му край се виждаше конусовидна издатина, която беше най-високата точка на планината. И кой знае, сигурно беше и най-високата точка в целия този свят... Имаше нещо магическо на Върха. Андрю го усещаше като притегателна сила.

            Андрю се запъти натам. Когато стигна до него, забеляза някакъв силует на Върха.

            - Здравей, Андрю Велтра – проговори някакъв дълбок глас, идващ от силуета.

            - Здравейте – отвърна плахо Андрю. – Вие трябва да сте Пазачът.

            - Да.

            Андрю се приближи още малко и видя, че Пазачът беше облечен в сива роба, подобна на тази, която Кром носеше. Носеше и дълъг кафяв шал, който стигаше почти до земята. Не се виждаха ръцете и краката му. Андрю не можеше да види лицето, защото съществото пред него носеше бяла триъгълна маска с тънка черта, минаваща през средата ù.

            - Време е за избор, Андрю – продължи Пазачът. Шалът му леко помръдна. – Избор между две неща. Но преди това нека ти покажа това, което беше скрито от съзнанието ти.

            Пазачът протегна ръка и разпери пръсти. Изведнъж Андрю усети как миналото му започва да се завръща. Спомените за това какъв е бил и какво е правил започнаха да се нижат пред очите му.

            Видя как самият той беше хванал някакъв човек за яката и злобно му говореше, държейки нож пред лицето му:

            - Дай парите! Веднага! Или се прости с живота си!

            Видя как уплашеният човек го гледа опулено и му дава парите си.

            Видя как удря човека по главата с лакътя си.

            Видя как събира падналите зелени банкноти до изпадналата в безсъзнание жертва и хуква към мръсните затъмнени улички.

            Всичко това Андрю видя за секунди и от напрежение се свлече на каменистото плато.

            - Както сам виждаш – поде Пазачът. – Твоят живот не е изпълнен с щастливи моменти нито за теб, нито за околните. Ти си бил престъпник, Андрю. Изневерявал си на жена си. Крадял си от другите. Обиждал си приятелите си. Бил си безработен. В крайна сметка не си проявил желание да промениш нещата – С всяко припомняне на тези събития, в главата на Андрю се появяваше различна сцена като доказателство за предишните му злодеяния. – А е важно да се знае, Андрю, че човек може с лекота да взима избори в живота си. Стига да поиска, разбира се. Но ти не си поискал... Ти умря, докато си пресичал улица. Блъснала те е кола. И затова сега си тук.

            Андрю вдигна поглед към Пазача. Имаше чувството, че тялото му се е сковало напълно.

            - Но да не би ти да контролираш съдбата на хората? – едва успя да продума Андрю.

            - И да, и не – продължи съществото. – Аз съм Пазачът. Мога и да контролирам бъдещето, но не мога да контролирам решенията, които хората взимат. Именно затова винаги давам избор на хората. Ето какъв е той.

            Пазачът пристъпи напред и полетя във въздуха към Андрю.

            - Виждаш ли червените сияния? – попита Пазачът и посочи с пръст към полето долу.

            Андрю едва сега осъзна, че се е смрачило. Погледна надолу и наистина видя хиляди, по-скоро милиони, призрачни червени точки. „Очите на демоните светят през нощта”, спомни си думите на Кром.

            - Да, това са демоните – каза Пазачът, успял да прочете мислите му. – От Върха пустошта се вижда като зеленина, но долу, в очите на всеки човек, е просто сух терен с бурени. Само демоните могат да видят и да усетят зеленината, но не могат да видят планината и Върха. Едната ти възможност е да бъдеш превърнат в демон и да бъдеш сред тучните поляни заедно с другите демони. Няма да се нуждаеш от храна и вода, но ще живееш вечно. Старостта няма да бъде враг за теб, но никога повече не ще стигнеш до Върха, защото планината за теб няма да съществува.

            Дълбокият глас на Пазача замря. Андрю за пръв път дочу воя на вятъра.

            - Другата ти възможност е да се върнеш в предишния си свят, но в различно време и като различен човек. Може да станеш бедняк, може да станеш богаташ. Може да си мъж, може да си жена. Дори аз самият не знам къде ще се озовеш. Но няма да си спомняш нищо от това, което си преживял досега. Ще поставиш гредите на изцяло нов живот с несигурно бъдеще, но сигурно начало. Изборът е твой.

            Андрю погледна към демоните долу. Погледна към Пазача. И каза:

            - Искам отново да съзра Върха.