– Това е всичко, което имам. – Подаде вързопчето, ръката му трепереше, очите – сини и бели като облачно небе, плуваха, сърцето спря да почине, а спомените му свършиха пътя си.

     Никой не взе вързопчето.

     – Вземи го ти, сине. – Пресегна се и доближи ръката на мъжа край печката. Той беше висок, строг, леко начумерен. Лекар. Не си беше идвал от двайсет години. Трябва да е станал добър лекар. Иначе няма да го търпят в чужбина. Само ние тук търпим некадърниците, не само лекарите.

     Но за какво ли ще му послужи това вързопче?

     Замисли се. Синът му вероятно нямаше нужда от съдържанието на вързопчето.

     – Тогава ти, дъще. – Дъщерята стоеше в ъгъла. Там обичаше да стои винаги. Дори когато се омъжи и си идваше чат-пат вкъщи вече не като мома, не като щерка, а като зряла съпруга, пак там си стоеше. В ъгъла. Като майка си.

     – Защо все в ъгъла стоиш? – попита веднъж жена си, като видя и дъщеря си до нея. – Научи и детето така.

     Съпругата му не отговори. Тя рядко му отговаряше. А и той не обичаше да я разпитва. Всеки може да бъде такъв, какъвто поиска. И да постъпва както намери за добре. Стига да не пречи на другите. Щом в ъгъла се чувства добре, там да стои. Сигурно да не ѝ духа от прозореца. Няма иначе защо да е.

     И какво да прави сега? Никой не го ще това вързопче.

     – Жено, ще го вземеш ли? – попита съпругата. – Знаеш ли какво има вътре? Моля те, вземи го. Поне ти да поживееш още малко.

     Тя рядко му отговаряше. А и той не обичаше да настоява. Всеки може да постъпва както намери за добре. Жена му не искаше вързопчето.

     Реши се на най-нежелания вариант.

     – Добре, на теб го давам. Ти ще го вземеш, нали? – попита сянката на плешивия ухилен чичка, който стоеше насреща му и го гледаше презрително с кръглите си мазни очички. – Ти си алчен. Обичаш да ти дават. Колкото повече имаш, толкова повече искаш. Все не ти стига. Не можеш да откажеш.

     Плешивият се зарадва. Пристъпи бързо и хищно, обаче силна кашлица изведнъж го разтресе – от глава до петите. Не можеше и крачка да направи, задъха се, чак се запени. От цигарите ли, подагра ли имаше – кой знае, обаче целият се изчерви. Краката му се вкочаниха, ръцете му стискаха гърлото, сякаш се страхуваше, че душата му ще избяга през устата към небето и той ще остане съвсем сам с парите си. Не знаеше, че душата му отдавна го е напуснала, много преди да издъхне.

     – Днес никой няма нужда от мен. – Така си каза дядото, събрал цялото си имущество за из път. И понеже неговият път все се разминаваше с житейския, малко беше вързопчето, почти безсъдържателно, леко, кой знае какво дребно нещо беше скътал там, да го запомнят все някак. Учуди се: – Щом и единственият ми приятел, дето го мъчи подаграта десет години преди да умре, не иска наследството ми, съвсем съм го закъсал.

     Никого нямаше в стаята. Жена му – при дъщерята, сина – в чужбина, приятелят – в гроба. Всеки беше намерил мястото си в своя ъгъл: там, където не му духаше, където можеше да бъде себе си, в живота или в смъртта.

     – А аз стоя на водораздела и току протягам ръка – ту към живота, ту към смъртта – тюхкаше се дядото. – И никой не ми я иска тая ръка. Отсреща – никой. И нищо. Ни за добро, ни за зло. Това вързопче, и то като мен ненужно се оказа. Има в него семена. Да ги посадят. Това имам. Сигурно ако бях спастрил парици, щяха да дойдат. И приятелят ми, и той щеше да се надигне от гроба и да се довлече. Нямаше да кашля, нямаше да пази душата си, санким приживе успя да я опази, та сега ли... Ама нямам парици. Само семена.

     – Това ли било, бе тате? – нахлу първо щерката в стаята, разчорлена, току-що слязла от влака. Майка ѝ – до нея. Хубава съпруга имаше, макар и позастаряла вече. Момичето на нея се беше метнало, красавица. – А пък аз си мислех, че искаш да се разделяме! Затова не исках да идвам. И мама така.

     Поизбистри се небето, бялото в очите се отдръпна и синият поглед на стареца просветна. А като видя подир тях и сина си – уж без облаци, а влага се събра в краищата на зениците и само чакаше удобен миг да потече съм семената.

     – Синко! Сине! – съвсем се разтрепераха ръцете му. – Благодаря, боже! Доживях!

     Целуваше ръцете на сина си като просяк  и не криеше сълзите си. Сърцето му спря да си почине, а спомените търсеха път да се върнат по-скоро.

     Уж строг, уж начумерен, но синът му също с разчувства, прегърна баща си, поговори му нещо, поседнаха.

     Някъде из ъглите на стаичката примърда сянката на неговия приятел, пошава малко и се скри. Той имаше най-много нужда от съдържанието на вързопчето – тези семена можеха да го върнат към живота, да покълне наново чрез тях. А не успяваше да ги вземе. Всеки път, колчем изпъваше пръстите си към вързопчето, кашлицата го връхлиташе и той интуитивно запушваше устата си от страх да не избяга душата му и той да остане съвсем сам с парите, които беше натрупал.  

     И ето, стояха във вързопа на живота всички – старец, старица до него, дъщеря и син, като семена на времето, заедно за последно. И заедно завинаги.