Стоя сама на олющената скамейка до сектор 4, в очакване на маршрутката до близкия окръжен град, до цивилизацията, от който ще си хвана автобус за София. Не плача. Просто навън вали - Ледено студен февруарски дъжд .
Когато за пръв пристигнах тук, средата на юли, една раздрънкана маршрутка без климатик, миришеща на тежко, ме стовари на автогарата, помислих, че съм попаднала в нискобюджетен американски уестърн. Мръсна, неподдържана сграда. Хора - млади и стари, имат нещо общо. Не знам какво, но личи си, че са местни. По нищо конкретно, просто го знам, както те знаеха, че аз не съм от там. Оглеждаха ме подозрително, но никой не се осмели да попита нищо. Къде, по дяволите, бе Мартин? Вече е 12 без 10, умирам от глад и знам, че не искам да прекарам нито минута повече на тази мръсна, неподдържана автогара. Ха! На прозореца е залепен черно-бял лист, на който има снимки на двама мъже, а в текста по-долу е обяснено, че са избягали от затвора. Господи, къде попаднах? В момента, в който се чудех д ...