Стоя сама на олющената скамейка до сектор 4, в очакване на маршрутката до близкия окръжен град, до цивилизацията, от който ще си хвана автобус за София. Не плача. Просто навън вали - Ледено студен февруарски дъжд .
Когато за пръв пристигнах тук, средата на юли, една раздрънкана маршрутка без климатик, миришеща на тежко, ме стовари на автогарата, помислих, че съм попаднала в нискобюджетен американски уестърн. Мръсна, неподдържана сграда. Хора - млади и стари, имат нещо общо. Не знам какво, но личи си, че са местни. По нищо конкретно, просто го знам, както те знаеха, че аз не съм от там. Оглеждаха ме подозрително, но никой не се осмели да попита нищо. Къде, по дяволите, бе Мартин? Вече е 12 без 10, умирам от глад и знам, че не искам да прекарам нито минута повече на тази мръсна, неподдържана автогара. Ха! На прозореца е залепен черно-бял лист, на който има снимки на двама мъже, а в текста по-долу е обяснено, че са избягали от затвора. Господи, къде попаднах? В момента, в който се чудех дали не съм объркала идиотската гара, видях Марто да се задава с букет прекрасни червени рози. Изведнъж жегата ми се стори не чак толкова непосилна и си казах, какво пък, малките населени места имат своето очарование и самобитност. Той взе куфарите ми и се отправихме към паркираната срещу гарата Октавия. Ще видиш, скъпа, ще се влюбиш в това място. - Каза той. И аз като първата глупачка му повярвах. - Животът тук е спокоен и прекрасен, нищо общо с онази лудница в София. - все повтаряше той. Да бе, тук времето се движи като мъртва риба в реката. Колата спря пред красива, поддържана голяма къща. Когато влезнахме, зърнах в двора прекрасна лятна кухня, окосени тревни площи, декорирана и организирана градина. Входната врата отвори майка му, която ме въведе в един чист, подреден и уютен дом, в който не липсваше нищо. В трапезарията стоеше баща му. Здрависахме се. Щяхме да се настаним в къща, специално приготвена за нас. Докато Мартин и баща му обсъждаха някакъв проблем, който не разбирах, майка му пренасяше непрестанно храна в трапезарията. Подреждаше чинии, прибори и вкусно изглеждаща домашно приготвена храна. Храната бе повече от прекрасна. На масата бяха сложени ястия и сладкиши, които ми бе трудно даже да произнеса. Изключително мили хора. Не се изненадвам защо Марти е толкова привързан към тях.
Настанихме се в нашия нов дом. Нали съвместното съжителство е крайъгълен камък в изграждането на любовта? Широка и модерна кухня. Уютна спалня в стил Ростик. Просторна всекидневна с голяма библиотека, на чиито лавици имаше основно медицинска литература.
Кой би помислил, че ще стигнем до дук? Когато се запознахме в университета, мислех, че тази бурна страст ще утихне и след като се наситим един на друг, всеки ще поеме по своя път. Никога не съм си мислила, че ще се откажа от динамиката на града, от възможностите за забавление, за развитие, за работа, от анонимността, в която можеш да се потопиш и от тръпката при срещата с нови хора, за да дойда тук. Бях готова да се откажа от 4 години връзки с обществеността, от кариера в голяма компания, за да бъда с него. Настанихме се в новия ни дом. Той вече бе почнал работата си като млад лекар в градчето. Отдаден на работата, се връщаше всяка вечер уморен и изнервен. Телефонът му звънеше и денем, и нощем. Винаги някой имаше нужда от него. Аз ставах сутрин, приготвях му закуска. Излизах да го изпратя до ъгъла, откъдето си купувах вестник. Прибирах се у дома. Правих си кафе. Изпушвах точно две цигари. После изчиствах къщата. Прецъквах тъпо телевизионните канали. Четях стари романи от библиотеката. В четири и 30 се захващах с приготвянето на вечерята. Слагах масата. Подреждах приборите и когато той се прибереше в 6 без 5, всичко бе там, където го искаше. Първите месеци го правих, за да го направя щастлив. Но той си идваше навъсен, уморен. Заставаше пред телевизора и се взираше в кутията, все едно има нещо важно да му каже. После си лягахме. Понякога правехме секс. Той се обръщаше и заспиваше. Ден след ден. Все едно и също. В началото мислех, че аз не правя нещо както трябва, че ми е трудно да се адаптирам. Реших да се разведря. Излизах до това, което местните тук наричаха център, за да пия кафе в едно от кафенетата. Пуших по няколко цигари и се прибирах у дома. После приготвях вечеря. И всичко си течеше постарому, докато не срещнах Мая. Мая беше различна от всички други. Беше цветна. Весела. Шегуваше се с всичко и всички, но най-вече със себе си. Даваше ми хубави нови книги, които купуваше, когато ходи в близкия голям град. Станахме приятелки.
Една вечер Мартин се прибра както обичайно в 6 без 10, вечеряхме мълчаливо. Той пусна телевизора и каза „Не искам повече да се виждаш с Мая”. Опитах се да протестирам - Ама ние само си говорим, тя е забавна и единствената ми приятелка тук. - Тя е курвата на града, не желая да те виждам да се мотаеш с нея, разбра ли! Тя е загубена кауза, чуваш ли. Кресна той в лицето ми.
- Ти няма да ми казваш с кой ще пия кафе и с кой не, разбра ли!
Все още чувам как се чупи чашата, когато се разби в лицето ми.
На другия ден си направих кафе. Не ходих за вестник. Изпуших много цигари . После не изчистих къщата. Прецъквах тъпо телевизионните канали. Четях стари любовни романи от библиотеката, безпаметно. В четири и 30 седнах на стола в трапезарията и обмислях как ще му кажа, че си тръгвам.
Той си дойде в 6 без десет. Донесе ми цветя. Извинява се дълго. Повтаря как това никога няма да се повтори. Поръча вечеря от местния ресторант. Смяхме се така, както не се бяхме скоро. Правихме любов. Той ме гушна и заспахме.
После светът пак започна да се върти постарому, но аз спрях да се виждам с Мая.
Аз станах сутринта, приготвих му закуска. Излизах да го изпратя до ъгъла, откъдето си купувах вестник. Прибирах се у дома. Правих си кафе. Изпушвах точно две цигари, докато преглеждах вестника, когато зърнах обявата "Търсим да назначим библиотекарка, предишен опит и специално образование не се изисква".
После изчистих къщата. Прецъках тъпо телевизионните канали. Четях стари романи от библиотеката. В четири и 30 се захващах с приготвянето на вечерята. Слагах масата. Подреждах приборите и когато той се прибра в 6 без 10, всичко бе там, където го искаше. Тази вечер той беше спокоен и усмихнат. Денят му минал успешно.
Какво ще кажеш да си намеря работа? Не искам все у дома да стоя? Виж каква обява видях във вестника.
Той ме погледна и облаците се сгъстиха, замириса на буря.
Не са ли ти достатъчни парите, които нося вкъщи? Трепя се като ненормален, за да ù осигуря нормален живот, а тя! Виж я ти. После аз започнах да крещя, а той да отвръща с юмруци на моите обвинения. Захванах се да си стягам багажа, а той все повтаряше
- Виж докъде ме докара? Изкарваш ме извън кожата ми? Вместо да получавам подкрепа, какво получавам? Аз съм лекар, не някаква измислена професийка като твойта ПиАр. И къде, по дяволите, си мислиш, че ще идеш? Няма къде да отидеш, не разбра ли? Ти си нищо без мен!!!
Плачех с глас, седнала на куфарите си, лошо закопчани, от които се подаваха, крайчета на дрехите ми. Той блъсна вратата и отиде в другата стая. В главата ми продължаваше да кънти „Няма къде да отидеш” Така си и беше. Когато дойдох тук. Родителите ми го презираха и смятаха избора да съм с него за изключително погрешен. Поставиха ми ултиматум. И аз избрах любовта. О, кой би предположил това?
На другата сутрин не излязох да купя вестник, за да не видят синините ми. Пих кафе. Изпуших две цигари. Изчистих къщата. Зяпах глупави предавания по телевизията, по-самотна и тъжна от всякога. Приготвих вечеря. Той се прибра. Престори се, че нищо не се бе случило. Вечеряхме. Правихме секс. Заспах с нова надежда.
Есента бе умъртвила лятото, а шарените ù листа, покрили трупа ù, се преструваха, че нищо не се бе случило. Все още носихме къс ръкав, а бе ноември. Всичко си бе постарому.
Декември прекарахме в къщата на родителите му. Традиционни вечери. Голямото щастливо семейство. Коледни украси. Подаръци. Спестявах всяка пара, която можех. Той ми оставяше пари за всяка глезотия, която пожелая. Но трябва да не излизам от града и да се държа прилично. Забележете - прилично? Сякаш имаше какво неприлично да се прави в това забравено от бога място.
В добрите дни той говореше за деца. Голямо щастливо семейство. И почти се бях решила, до вчера. Всичко си беше както обикновено на вечеря, когато на него му щукна, че ако искам да забременея, трябва да спра цигарите. Аз, разбира се, подчертах, че това са само две цигари, които непременно ще спра, когато зачена и после той настоя. Аз крещях. Той крещя. Сервизът за Коледа от майка му бе на парчета, като пъзел, който никога нямаше да събера. Гърбът ми ме боли толкова, че не мога да се облегна. Спах на дивана във всекидневната. Сутринта се престорих, че нищо не е станало. Приготвих му закуска. Купих вестник. Продавачката ме погледна с разбиране, направих си кафе. Качих се в спалнята. Отворих тайника в гардероба и извадих всичките си спестявания. Обадих се на Ваня и тя прие да ме приюти за няколко дни. И ето ме сега на спирката. Без куфар - не исках съседите да заподозрат. Взех парите, които спестих. Оглеждам се като преследвано диво животно. Страх ме е, че ще разбере някой моя план, че ще ме върнат обратно. Два и половина е. Ако някой ме види? Ако му кажат? Ако ме намери? Треперя като лист, но се опитвам да се сдържам. Мръсната маршрутка пристигна. Аз и няколко хлапета се качваме. Потегляме. По радиото звучи силно песен с ориенталски примеси и блудкав текст. Движим се сякаш прекалено бавно. Следя съсредоточено пътя. Духа силен вятър с мокър сняг. Напрежението не ме напуска, но знам, че макар и да съм по средата на нищото, пак съм на верен път. Знам, че ще се оправя някак, или поне се надявам.
© Анин All rights reserved.