Яна е на 16. Има синя коса и големи, детски очи.

И както всеки човек, който излъчва невинност, и нея избягват да я гледат в очите, защото си мислят, че кирливите им ризи ще излязат наяве. Те, човеците, най се страхуват от лошото мнение за тях.

И бездруго нея рядко някой я заговаря. А стане ли дума за нея в моменти на пиянска откровеност, те казват, че е ненормална.

Глупави хора.

Няма нормално и ненормално в свят, в който всеки човешки индивид е различен.

Не бъркайте нормалното с посредствено.

Общо взето, само родителите ù (по порода мечтатели, от няколко години отричащи го) я обичат. Но на нея това ù стига.

Яна от малка ги нарича Джовани и Лора. Никой не знае защо. Казват се Стефан и Гергана.

Тя понякога ги съжалява. Мисли си, че стените в панелките на Студентски град са им издърпали мечтите, както дърпат и топлината през зимата. Истината е, че те се оставиха на живота да ги умори и прекърши. Жалко.

Яна често виси на покрива и подмятва крака, стояща на ръба и за щастие още никой не е разбрал, иначе лошо ù се пише.

Но нейната най-голяма странност, тази, която дори Джовани и Лора не могат да приемат, е следната:

Яна става всяка сутрин в 5.00, облича се и излиза с колелото си (освен през зимата; тогава ходи пеша заради леда). Не спира, докато не стигне до едно хълмче, отделено от цивилизацията. Там тя отваря една по една няколко торбички и... събира вятър.

Прибира се вкъщи и внимателно отваря торбите в стаята си. Пуска вятъра в дома си.

И денят ù вече може да започне.

За жалост никой не разбира, че за Яна реалността е затвор. Тя има нужда да вижда нотите във въздуха, те да се превръщат в течност и нежно да се стичат към ушите ù. Има нужда да вижда вълните от звука и тяхното отражение. Има нужда да вижда пясъка като сняг и снега като пясък.

Има нужда да види хилядите атоми на избухнала звезда, гонещи се във вятъра на нейното хълмче, за да знае от какво е направена. И да запази поне част от тях.