Слънцето прониква между пердетата и лицето ми е изпотено. Някаква муха се разхожда и заплита крачета в прорасналата ми брада. Побърква ме. Ако можех рязко да извъртя глава, сигурно щях да я прогоня. Нищо не ми остава, освен да се опитам да не я чувствам.

Вероятно вече сме юни. Или юли. Много е горещо. На календара отсреща е отбелязана датата 19 май, но е невъзможна толкова протяжна сряда – струва ми се, че е цяла вечност. А и ясно си спомням – вече много пъти съмва и мръква, значи отдавна не е 19 май.

Какво значение има за мен кой е месецът и коя изобщо е годината? Абсолютно никакво. А всъщност би трябвало да има, защото времето ме приближава към избавлението. Знам, че краят не е далече – от тялото ми извира отвратителната смрад на гниеща плът. Сутрин и вечер ми почистваш раните от залежаването, сменяш ми чаршафите. Не усещам докосването ти – дали е нежно, или е грубо? Нормално е да съм ти благодарен. Наистина е нормално.

Сигурно ще умра през есента или през зимата. Когато студът започне да смразява и мозъка в костите. Ще си отида от някакъв грипен вирус, който ти ще пренесеш отвън или просто той ще нахлуе през стените. Ще последва най-банална пневмония, която няма да мога да преборя. Не, вече не се страхувам от смъртта. Очаквам я така, както момчето копнее първата си любима, с която ще преживее разтърсващ и извисяващ оргазъм. Ако, разбира се, това томително и стремглаво потъване в самия себе си може да се нарече извисяващо.

От кухнята идва вкусният аромат на печен пипер. Надушвам и пресен босилек и чесън. Може би приготвяш доматен сос. От теб знам, че трябва да ври точно 33 минути, но щом слагаш подправките, значи скоро ще е готов. Гладен съм. После дълго ще си миеш ръцете, ще ги натриеш с магданоз, но миризмата на чесъна ще остане чак до утре сутринта: когато ми оправяш възглавниците, ще нахлуе в ноздрите ми.

Храненето е моят малък празник, разнообразие в парализираното ми всекидневие. Не зная кое ме поддържа все още жив. Дали е душата, която дори не мога да си представя? Или Бог, в когото никога не съм вярвал? Но сигурно го има и ме наказва. Не питам защо.

Гълтам лакомо яденето. Всичко си нарязала на малки парченца, почти не се налага да дъвча. Ръцете ти са странно млади и бели – без нито едно кафяво петънце, ноктите са старателно изрязани. Стомахът ми е сит. Единственото приятно усещане, което после ще се превърне в отвратително твое задължение – изхвърляне на пълната подлога и миене на безчувствения ми задник.

Слънцето се е отместило, мухата я няма. Ти си се къпала. Вратата на стаята е отворена и от моя ъгъл виждам огледалото в коридора. Оглеждаш се гола. Дупето ти е стегнато, гърдите ти все още не са увиснали. Зърната им са изсветлели – над лявото имаш бенка и с ножичка изрязваш малките ù тънки косъмчета. Коремът ти леко се е отпуснал, а бедрата ти много са наедрели – кога си напълняла така? Тези бедра, едни от многото, между които съм преживявал сладостните си малки смърти.

Усещаш погледа ми и извръщаш лицето си към мен. Изразът му – странна смесица от учудване и примиреност – е същият като онзи, с който неотдавна ми отвори вратата, а аз стоях пред теб с празно сърце и с чанта, пълна с мръсни дрехи. Бях преминал през началото, разцвета и краха на последната си голяма любов.

Ти водиш много затворен живот. Телефонът тук никога не звъни. Вече нямаш приятелки. Разбирам те – до една бяха мои любовници. Но сега излизаш навън. Едва ли е до магазина. Сложила си светлосиня разкроена пола и пъстра блуза. Кога си ги  купила? Гърдите ти преливат от деколтето. Но според мен малко си прекалила с парфюма.

Искам да ти изкрещя да смениш този канал, но от устата ми не може да излезе и стон. Повръща ми се от розови сериали и тъпи програми. Моля ти се, не отивай никъде! Ако пожелаеш, можем да си говорим – примерно, когато искам да кажа “не”, ще си затварям очите. Само от теб зависи.

Чувам как превърташ ключа в бравата, а после стъпките ти – асансьорът отново не работи, токчетата ти тракат по стълбите. Сигурно поздравяваш съседката, която чопли семки на пейката пред входа, заобикаляш трите ù престарели кучета и продължаваш, леко прегърбена под любопитния ù поглед. Минаваш покрай цъфналия трендафил, позлатен от рояци пчели. После прекосяваш кварталната градинка, която те залива с уханието на все още свежа напечена зеленина. Стигаш до спирката, купуваш си от бараката любимия ванилов сладолед на клечка, той се топи в устата ти. Оглеждаш се очакващо, дори бръчките около устните ти са по-малко горчиви. Жега е. По лицето ти тръгва тънка струйка пот и ти я избърсваш нетърпеливо с ароматизирана кърпичка.

Вероятно вече си с него. Не трябва да мисля за това. Ще се върнеш след 2-3 часа. Не бива да се сърдя, че той ти дава онова, което аз вече не мога. А може би получаваш и нещо, което никога не съм имал.

Унасям се, унасям се, унасям се...

Няма утеха в болния сън. Иска ми се да стана, да се избръсна и изкъпя. После ще тръгна пеша и ще стигна до крайбрежната алея. Ще седна в някоя от кръчмите – без значение коя. Сервитьорката ще ми донесе ледена бира и салата от миди, а бризът ще ме гали, плах като девственица. Няма да се хвана на нито една от въдиците, които хвърлят хубавиците с гримираните си очи. След това ще сгъна на пясъка панталона и ризата. Свежият въздух ще нахлуе в гърдите ми. Морето ще ме приеме, хладната му прегръдка ще съживи тялото ми, ще усетя силата на всеки мускул, гъвкавостта на всяка става. Ще плувам навътре, докато открия онази страна, която сънуват децата – без болести и мъка. Не може да няма такова място.

Подлогата ми вони непоносимо, но след малко ще свикна. Когато се прибереш, ще ме почистиш. Щом се наведеш над мен, ще ме удари в носа миризмата на другия – остра пот, евтин одеколон и сперма. Какво става, мамка му? Какъв е този измекярин? На някоя полянка ли те чука, или направо в колата си? Толкова ли не може да ти осигури една стая с баня?

Влюбените от сериала пак се намериха. Въздухът вече не е толкова горещ. Ти забърса праха сутринта, но по рафтовете на библиотеката отново се е натрупал фин слой. Няма спасение от него, но от мен има – просто един ден ме остави, не отваряй вратата ми. Остани си при онзи – той поне е жив.

Не зная точно какво ме боли – може би просто всичко ме боли.

След като ме измиеш, отново ще се изкъпеш. Ще ме нахраниш. С часове ще пушиш в кухнята. По някое време ще легнеш в леглото, което е в другия ъгъл, и ще загасиш телевизора. Дълго ще чувам хлипането ти, но по-силно от него ще бъде невъзможното ми желание да се обърна на другата страна.

И двамата ще заспим призори.

Ако ти или Господ, или който и да е ме попитате дали някога съм изпитал истинската любов, ще спусна клепачи и ще ги стискам, докато болката стане непоносима.

Ще можеш ли да ми простиш, Мария?