За хората и птиците

Имам един приятел, който е много беден. Човек като чуе думата „беден“ си представя някакъв измършавял, неугледен и занемарен човек, чиито живот се е стекъл така, че сякаш съдбата е играла на комар с него и е спечелила. Този мой приятел си няма нищо – нито котка, нито куче, нито дори семейство, а камо ли лек автомобил. Все пак е беден… Живее ден за ден, облича едни и същи дрехи, които са чисти, но извехтели от многото пране. Обича да ходи пеша, затова има развити прасци и изкривени обувки. Понякога се усмихва, например когато някаква заблудена птица по грешка му се изаква на канатката. Вярва, че това носи късмет, но не знае, че акото е било предназначено за друг.

Един ден той ми се обади. Почудих се дали да му отговоря, но в крайна сметка го направих. С несигурен глас ме помоли да се срещнем и да пием кафе. Стана ми неприятно, как пък точно този ще ме кани на кафе?! Помислих си, че ще ми иска пари. Започнах да мотая празни фрази, че съм много заета, че работя до късно и нямам време…

-       Моля те! – прошепна ми с дрезгав глас и аз се съгласих с неохота. На следващата сутрин, преди работа, в 8.30 часа той ме чакаше пред офиса. Поседнахме. Аз поръчах английски чай за себе си, а за него просто кафе. Мълчахме. Попитах го как е, а той за моя изненада отговори, че е много добре. Погледът ми се спря върху почистеното петно от птиче ако на десния му ревер. Платът бе трайно избелял от старателното търкане. Усмихнах се. Внезапно моя приятел ми зададе най-странният въпрос, който някой някога ми е задавал:

-       Ще ме наследиш ли? – стрелна ме с очи той.  Главата ми забуча, първоначално исках да за изсмея, после да си тръгна, но в крайна сметка онемях.

-       Но, как?! – едва продумах. Какво се е случило, да не си спечелил от Държавната лотария, то там все такива избират да печелят, че другите да се зарибяват по „щастието“… Май го обидих, но не ми пукаше!

-       Не, мила! Не позна, въпреки, че ако това се беше случило, пак теб щях да избера да ме наследиш. – опита се да прояви чувство за хумор той.

Съвсем се опулих, но останах хладнокръвна.

-       Хайде, де, изплюй камъчето! – незаинтересовано казах.

-       Виж, болен съм от рак. Остават ми максимум 2 месеца живот. Нямам си никого и знам, че ти си човек, на когото мога да разчитам. Искам да те помоля да се погрижиш за моята птица. Намерих я преди време на улицата, едното ù крило беше счупено, но аз я излекувах и я прибрах в дома си. Много се притеснявам за нея. Тя си няма никого, а навън няма да оцелее. Вече не може да лети. Какво ще кажеш, а?!

-       Не мога, съжалявам! – сурово отговорих аз, гледайки виновно в земята. Отново заредих безкрайната плеяда за многото работа и ангажименти, които имам, кършейки ръце…

Разделихме се.

След близо месец, както си вървях по един оживен столичен булевард усетих нещо мокро, лепкаво и смърдящо да се стича по лявата ми буза. Бях „ощастливена“ от птиче ако, което не беше предназначено за мен. С треперещи ръце набрах телефона на моя приятел, твърдо решена да взема проклетата птица.

„Абонат с такъв номер не съществува“  - чух гласа на оператора и заплаках.