17 jun 2012, 18:34

За няколко оправдания повече 

  Prosa » Relatos
756 0 2
5 мин за четене

Не излизам често. Някои ми казват, че е странно, други ми се смеят, а останалите просто ме чакат да си подам носа навън, за да изкопчат някоя бира на аванта. Като се замисля, първите и последните май са едни и същи. Все пак е готино на някого да му пука, дори само в определени моменти.  Това е единственото време, когато можеш да си сигурен в безусловната любов на някого - когато му трябват пари.  Един горещ следобед на юни ми се обади Ганчо, искал да ме види. А между другото имаше нужда от някой будала да му плати пиячката. По принцип не ми пука за парите, но много мразя навлеци.  От друга страна се чувствах гузно, защото дължах услуга на момчето. Не беше кой знае какво, но мразя да дължа услуги, дори повече от навлеците.

                - Как си, човече, забравих как изглеждаш? - Ганчо изглеждаше искрено щастлив, че ме вижда.

Винаги симулираха интерес към живота ми. Поне докато не платя сметката.

                - Добре съм. Просто исках да остана малко сам.

                - Странен човек си ти. Е, хайде, да седнем някъде, а? Само дето... Абе нямам пари. Нали няма...

                - Не се притеснявай. Аз черпя.

Всеки път се каня да откажа и никога не го правя. Не знам какво ме спира, обикновено не ме трогват невинните погледи и милите думи. Просто не мога. Ганчо се чувстваше длъжен да ме забавлява по някакъв начин, явно не му се искаше да го помисля за използвач. Мило.

                -Та, как върви при теб? Как са момичетата?

Глупак. Зле са. Винаги са били зле. Още по странно беше, че изобщо не бях толкова великодушен към жените навлеци.  Като се замисля, май аз съм си виновен за всичко...

                - Ами, намират се-излъгах. - Но още не съм преживял... - млъкнах. Не ми се говореше за нея. Защо винаги подхващах тази тема? Сигурно за това не ме харесват хората. Но на Ганчо вече му бе платено и той се насили да ме утеши по някакъв негов си начин.

                - Всичко ти е в главата, мой човек. Отпусни се малко. Я виж мен, не обръщам толкова внимание на тия неща, но не мога да се оплача.

Да, а освен това нямаш пукната пара и се чудиш как да ме изнудиш за още нещо.  Не го казах на глас. Често се убеждавам, че правя всичко това, защото съм добър човек.  Пък и с кого щях да излизам иначе? Ганчо като цяло беше постоянен в приятелството ни. Обикновено, щом се нуждаеше от нещо, можех да съм сигурен, че ще ме потърси.

                - Да, предполагам... - щеше ми се да помрънкам още малко, но реших да не го отегчавам. - А при теб как е? Работата?

И тогава, както обикновено се случва, Ганчо започна да говори. Опитах се да слушам, поне в началото, но после стана нетърпимо. Просто си седях там и гледах как устните му се мърдат. Обърна няколко бири, докато говореше. Е, за няколко бири можеше да чуеш и моите проблеми, помислих си.

На тръгване Ганчо ме дръпна настрана и ми прошепна, че банката му замразила парите и му трябвали малко, докато получи чек от шефовете си или нещо от сорта. Предполагах, че ще стане нещо такова и се бях приготвил. Пъхнах няколко банкноти в ръката му с думите:

                - Не се притеснявай, ще ми ги върнеш, когато можеш.

После послушах още малко от мънкането му. Добре беше репетирал смутения поглед, но вече беше получил парите и нямаше за какво повече да се преструва. Видимо настроението му се оправи и започна да ме поучава. Послушах и това, накрая се здрависахме и си тръгнах.

Не бяха най-разумно похарчените пари, но все пак човек трябва да се залъгва, че има приятели, нищо че им плаща.  Скоро след това и аз закъсах. Виена не е особено приветлив град, ако изобщо има приветлив град за български студент. Бях прекалено горд да потърся Ганчо. Пък и ме съмняваше да ми помогне с нещо. Помизерствах известно време. Написах няколко стихотворения за нея. Никога нямаше да ги прочете, дори да знаеше, че съществуват. Може би затова я обичах толкова, не се преструваше като останалите... Или просто не я познавах добре.  

Един ден срещнах Ганчо на улицата. Бях чувал от други, че печелел луди пари като певец в някакъв пиано бар в центъра. Имал си сериозна приятелка. Естествено, нали ме беше посъветвал да взема пример от него. Определено си беше стъпил на краката. Беше си купил ново кожено яке и крачеше усмихнат, горд от себе си. Очаквах да ме подмине, но за моя изненада, той се спря до мен и ме тупна приятелски по рамото.

                - Пак се губиш някъде, търсих те по телефона за парите...

Да бе, сигурно.

                - Не съм чул сигурно. Нямаш грижи, ще ми ги върнеш, когато ти е удобно.

Усмивката на Ганчо помръкна. Обичам, когато става така. Няма нищо по-хубаво от това да свалиш някоя самодоволна усмивка от лицето на поредния лицемер. Ако имах и пари за храна...

                - Амии, аз... - Ганчо обмисляше оправдание, - не мога сега...

Изненадващо, наистина. Понякога се надявах да се появи някой и да ми докаже, че греша.  Да дойде изневиделица и да ме постави на място. Мислиш се за голям философ - да каже- хората били разочароващи. Ами не са. Ето, виж! Но това, както и повечето ми надежди никога нямаше да се сбъдне. Или ще се сбъдне, но ще го проспя. Все едно.

                - Не се безпокой, бе! Когато можеш... - за толкова черноглед човек, прекалено добре умеех да утешавам другите.

Усмивката се върна на лицето на гнусния използвач и той реши да ми сподели за какво точно ме е търсил.

                - Слушай сега. На теста по история... Нищо не съм учил, дали няма да...

                - Съмнявам се - прекъснах го бързо. - Няма да се явявам.

Последваха увещанията на Ганчо.  Не знаел нищо, оценката му била важна... И още мънкане. Защо никой никога не спира с това? Единствено за моето мънкане не се намира време. Ганчо накрая се отказа и зяпна тъпо. Наканих се да си тръгвам, когато някакъв женски глас повика Ганчо. Погледнах натам. Беше тя. Копелето... Какво правеше тя с него?! Писах ù стихотворения, молих се, чаках. А тя избра него.

Поздравих я учтиво и си тръгнах. Не ми се слушаха повече оправдания. Оправданията поне винаги са безплатни, можеш да си намериш навсякъде. И така, прибрах се и написах още някакъв разказ. Показах го на повечето си познати. Вече не ме питат защо не излизам.

© Ханк Мууди Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • ♥♥♥
  • Харесва ми, толкова е реално, наистина така се случва в живота. Има хора, които преминават през живота ни, без да оставят нищо, или пък оставят разруха, вземат каквото могат и бягат. После не ни познават. Допада ми разказът
Propuestas
: ??:??