Липсва ми времето,

в което бях малко човече,

на всеки се усмихвах безгрижно

и някак си дните отминаваха

бързо и леко.

Липсва ми усмивката на мама,

която гонеше ме по поляната

и радостна прегръщаше ме, само 

за да избърше сълзите ми от това,

когато съм паднала по тревата

и съм омърсила, но не душата,

а облеклото си.

Липсва ми младият ми тати,

който на работа ходеше, само 

за да донесе у дома не проблеми,

а някое вкусно десертче и с това

да ни сложи усмивка на лицето ни.

А сега годините, които отминаха,

само спомените за онова време оставиха

и само нерви натрупаха и проблеми,

и то не само на мен, а и у дома, и в държавата.

Затова само две думи мога да изрека

и те са: благодаря на мама и на татко

за това, че ме изгледаха така,

да посрещна суровия живот

със сила за борба.